АЛПИТЕ, да се докоснеш до Рая

[Веселин Куршумов (Ротко)]

Всяко следващо пътуване е по-голямо от предишното.

Когато приключваш едно вълшебство се заричаш другият път да разполагаш с
повече време и ресурс, за да откраднеш и запечаташ още и още спомени и
емоции в себе си.

За АЛПИТЕ мечтаехме отдавна, просто трябваше да натрупаме опит и смелост
за да посегнем към тях. Правихме планове повече от година преди да
потеглим. Предизвиквахме смях в приятелите си когато разбираха че
говорим за пътуване което ще се проведе след 400 дни сякаш
тръгваме утре...

Добре знаех че времето неумолимо лети и както има толкова много, така ще стане утре...

Багажът стегнат, моторите готови а хората нетърпеливи и развълнувани повече от всеки друг път.

Аз и Женя, Денислав и Вальо ще бъдем допуснати до онази част от света,
която впоследствие ще се превърне в Раят на Земята за мен.

Прочетох толкова много, изгледах безброй клипове и снимки, пресмятах
отново и отново трасето което бях обещал на себе си и другите.

Старият Атлас който толкова много харесвам заради мащаба и подробните описания и този път бе основата на маршрута.

Както е известно на повечето от вас, винаги съм искал максималното от едно пътуване.Този път исках повече !

Проход след проход и неизброими места на които трябва да се отиде...

В началото имахме планове за цяла Италия, но след многото разговори
осъзнахме че няма как за 12 дни да видим всичко. Може би се наложих
малко повече и си извоювах правото да избягваме големите градове
обръщайки повече внимание на планината. Обещах едно неповторимо пътуване
на хората до мен което сега искам да покажа и на вас.



Ден първи - ГОЛЯМОТО НАДБЯГВАНЕ



Ставаме рано, толкова че виждаме как някой хора се прибират за да си легнат...

Пием кафе, усмихваме се и трескаво се подготвяме за откъсване от света.

Търча като луд по стълбите и накичвам мотора с толкова багаж колкото никога до сега не е виждал. Топ каса, два странични куфара, два малки на роубарите и огромна чанта на резервоара. Комби, аз карам комби 

Заключваме, и излизаме на улицата. Сега вече автопилотът ще ме води
защото съм загубил представата между вчера и днес и не знам къде съм.

Събуждаме останалите комшии докато палим мотора и се приготвяме в
тишината на нощта. Вальо ни чака на уговореното място, а аз натискам
клаксона и не го пускам докато не спираме до него и не угася двигателя.

На бензиностанцията в покрайнините на града няма кого да събудя затова започвам да крещя спомняйки си къде съм и къде отивам.

Очите му светят в тъмното, а аз мога оглеждайки се в него да видя себе си...

Днес е един добър ден да сбъднем една велика мечта !

Пускам музиката и се оставям на нея да ме отведе до София. До там пътят е бърз и скучен. Студено е.

Тръгвам прекалено рано като дата, но основната идея е да има сняг покрай пътя в
планината. За жалост красотата понякога води със себе си студени
негативи. Освен това, в средата на Юли ще е по-малко натоварено.

Срещата ни с Габровеца е на едно любимо заведение за Софиянци посока от Столицата към границата със Сърбия.

Малко закъсняваме. Нетърпелив той е там и ни чака. Пием по кафе,
закусваме и без да се мотаем слагаме дъждобраните. Днес го дават
дъждовно и ще трябва да се понамокрим. Сега докато пиша се сещам че
всеки първи ден от големите ни пътувания е започвал мокро...

Минаваме границата и продължаваме да плуваме.

Някъде преди обяд спираме да се съблечем защото става топло.



Небето пред нас е все още не много обещаващо, но се надяваме да ни се размине и за това рискуваме.

Караме бързо. Краят на дъжда ми дава времето което ми е необходимо за да осъзная емоцията която за последно усетих преди година.

НИЩО НЕ МЕ ПРАВИ ПО-ЩАСТЛИВ ОТ МОМЕНТИ КАТО ТОЗИ !

Да пътуваш по непознати пътища, да откриваш с очите и цялото си същество
нови и нови светове е щастие което не може да бъде описано !

Да пътуваш значи да живееш ! ! !

Бързо се връщам в действителността когато Женя ме моли да спрем на бензиностанция за малко.

Изпреварвам другите и им давам сигнал.

Осъзнавам че съм допуснал огромна грешка и решавам да променя това докато е време.

За Женя това е първо голямо пътуване. Направихме няколко двудневни
прехода като минавахме над 1000 километра за 2 дни, но явно това не
променя нещата.

На около 70 километра тя се изморява и иска 5 минутна почивка. Това обаче
не е в стилът на групата за бързо придвижване по магистрала. Макар че
никой от тях не поиска да се разделим, аз им казвам да тръгват напред и
да карат а ние с половинката ми ще го мислим.

Изричам думи които не съм очаквал да кажа, но знам колко сме се готвили
всички за този преход и какво означава той за всеки от нас.

Да не говорим че Ники Тетевенски и Петя ме предупредиха да не рискувам да я насилвам за един ден да минава над 1000 километра...

Не помислих добре и допуснах груба грешка която променя всичко още в самото начало...

Изпращаме приятелите си и сядаме на по кафе за да се успокоим и да обмислим от тук какви ги вършим.

Звъня на брат ми за да го питам за дългосрочна прогноза на времето в
Хърватска. След като разбрах че дъждовете не отиват натам увещавам Женя
да я закарам на почивка и по-нормална разходка по бреговете на морето но
тя отказва. Искам Алпите и тя ще издържи.

Не мога да се боря с нея и решаваме да се опитаме да стигнем до Белград където да останем.

След 100 километра спираме отново за да заредим.

Зареждам и нея с усмивки



Стигаме лесно до Сръбската столица и Женя ми казва че можем да продължим
още. Така с няколко почивки стигаме до Загреб. Опитваме се да намерим
хотел но цените никак не ни харесват. Най ниската цена е в някакъв хостел
с обща баня на етажа и изглежда ужасно. Решаваме да се помоткаме малко
из центъра и да продължим напред още малко.



Катедралата за жалост е в ремонт, но това не я прави по-малко
красива. Опитваме за последно с малко хотелче на центъра, но Женя бързо
излиза което не е добър знак.
Аромат на прясно изпечен хляб ни разсейва и решаваме да покрием мъката си с посещение в местна Пекарница.



Напускаме бързо градът и продължаваме към границата със Словения. Табела
край пътя ни отклонява за хотел но след несполучлива договорка,
собственикът губи малко пари и ние продължаваме. Тръгвам по малки пътища
и пускам на Джипиеса да търси места за нощувка.
След няколко
неуспешни опита намираме къща на която пише пансион и решаваме да се
пробваме пак. тъмнината и късният час изкарват собственичката почти по
пижама и тя ни показва стаята. Не е нещо особено но закуската и добрата
цена слагат край на деня.



Докато Женя си взима душ, аз помагам на моторчето си също да стане
по-чистичко. Пръсваме дрехите и дъждобраните навред за да съхнат и се
свиваме в топлото легло.
Денят не бе такъв какъвто го очаквах, но утре всичко ще е различно и ще се промени

[Веселин Куршумов (Ротко)]

Ден втори - ПРЕРАЖДАНЕТО

Отварям очите си. Усмихвам се. Усещам се различно. Явно днес започва нашето пътуване. Целувам Женя която също се е събудила с усмивка. Вчерашният ден е минало за което няма да си спомням. Макар да промени плановете ни изцяло, и да оказва моменти на натиск през следващите дни, няма да допусна да развали пътешествието ни. Сега сме тандем, само ние двамата. Няма да се съобразяваме с никой и ще си изкараме чудесно.


Мястото на което сме спали е страхотно. Гостоприемните ни хазяи също.
Закуската е уникална ! С истински хляб и аромати на чай, кафе и сладко.


Заговарям се с господаря на къщата докато Женя пие чай и разглежда сладката ни столова.


Събираме дрехи и багаж и натоварваме всичко на нашето магаренце.

Оставяме следа след себе си че сме били тук.


Събираме малко слънце с последните глътки кафе и сме готови да тръгваме.


Караме по малки сладки пътища и почти неусетно се озоваваме в Словения.
Пейзажът не се променя и остава все същият, сладурски. Малко по-малко позволявам на онова най-красиво чувство да ме завладее.
Усмивките се подсилват и от огромните количества алкохол които се намират на едно от кръстовищата покрай които минаваме.


Караме успоредно на магистралата. Там е натоварено, скучно и платено. При нас е спокойно, липсва всякакво движение и завоите са пеещи.
На един от завоите ни очаква засада в която за малко да загубя спътницата си.


След много уговорки успявам да я отърва от ареста и след време за цигара с която да се успокои продължаваме напред.
След следващата почивка за цигара реших да я оставя да си пуши и да продължа без нея.


След 100 метра размислих и спрях да я изчакам.
Отклонихме се от пътя и тръгнахме по супер тясно пътче което леко се изкачваше в планината. След 20 километра уединение и спокойствие изведнъж се оказахме в ситуация от филм на ужасите. Взимайки поредното завойче чух ужасяващ рев и видях в огледалата си хищнически очи. Няколко завоя бях водач на подивяло М5 на БМВ и Нисан ДжитиаР които се успокоиха когато застанах зад Ротния.
При първа възможност подадох десен мигач и отприщих двата звяра.
Столицата на Словения ни посрещна с много еднопосочни улици и лудо лутане из тях. Кратка почивка за разговор по телефона и леко хапване решихме да си спретнем на самият център на града.


Двамата ни приятели бяха минали достатъчно километри предният ден за да спят в подножието на Австрийският Grosglohner 
Разбрахме се евентуално да се срещнем по късно през деня и да спим заедно някъде.
Явно пътуването ни щеше да е ту сами ту в група.
Като казах сами, трябва да спомена че поради многото ни багаж, в началото на пътуването ни реших да не нося инструменти щом другите имат... Дано не ни се случват инциденти следващите десетина дни .
Напускаме Любляна с посока Доломити. По пътя се срещаме с влаковоз на Фолксваген.

В това време Денислав и Вальо се забавляват някъде другаде.




Бързам до колкото мога но дори и докато Женя ме хока решавам да спра на мост за да снимам това.


Как да го пропусна ми кажете ?
Кроасаните които изядохме свършиха бързо и след около час решаваме да спрем малко за да лапнем нещо по-сериозно.
Като казах Кроасан, знаете ли как да съберете 5 кроасана на място в което обикновено влиза само един?
Преди всяко пътуване взимам 20 кроасана и пробивам малка дупчица в опаковката на всеки един от тях.
После дупето ми помага на въздуха да напусне и прави сплескани кроасани които са невероятно компактни...


Намирам малка полянка на сянка в кокетно градче, и с подкрепата на съотборника ми решаваме да направим класическо похапване с последващо полягване.


Явно умората от онези 1100 километра които и причиних вчера вече се обажда...
Нови 100 километра и отново какво, ЦИГАРА


Това е първото ми пътуване в което спирам по чест да пуши булката от колкото да зареждам
От тук до  Lago di Vaiont  не остава много. Това е къс от трагична история за най-високата язовирна стена в Европа, която е отнела живота на много хора.

http://vbox7.com/play:a973f7d0e5

По-рано днес се уговорихме да се срещнем тук и заедно да намерим място за нощувка. Чакаме 6 минути червеният светофар да ни позволи да се промушим през тунела в планината.

 Тясно е и затова семефорът регулира движението еднопосочно.

 Срещата с другарите винаги е много вълнуваща !


Следва оглед на картата и разходка из останките на това грандиозно съоръжение.


Това което виждате до стената, е огромната маса която се е свлякла от планината в задният край на снимката...
Да, това е предизвикало огромната вълна която е затрила всичко под стената и е прекратило съществуването на този язовир няколко месеца след откриването му...


За жалост днес съоръжението не работи и не може да се разходим по него и да разгледаме от близо.

Намерихме къмпинг за приятелите ни и тръгнахме да се катерим в околните планини търсейки нещо и за нас.


Цените не ни устройват и се връщаме отново в селото до езерото и обхождаме няколко хотелчета.
спускайки се в ниското не пропускам ТДМът който видях на изкачването и му оставям наша значка с данни за връзка с нас


Женя се договаря на Немски с някаква лелка и се настаняваме в тавански апартамент за 40 евро.
лесно е когато някой спокойно общува на няколко езика. Тази година основно тя разговаря когато се налага. Така всичко става хем няколко пъти по-бързо, хем след това мен не ме болят ръцете от обяснения...
Разхвърляме багажа и тръгваме да търсим магазин за да напазаруваме. Собственикът на магазина е и собственик на бар така че лесно се сдобивам и с халба от местна марка бира. Леко завиждам когато той ми показва неговата колекция от халби която надхвърля 200.
Ентусиазирано отнасям покупките към мотора и бъбря със Женя за новата ми чаша когато един човек ме догонва наричайки ме мистър и ми дава портфейла...
Пари, карти, всичко е вътре...
Женя ме попарва набързо, но всичко си е у мен така че добрата развръзка не ми позволява да мисля за друго освен да се радвам на всичко около мен което ми е ново.
Отново съм онова малко дете в магазин за играчки което щастливо се лута между витрините без значение какво има на тях.
Нашите приятели вече са се настанили и са много доволни от къмпинга който има намерихме.
следва наздравица с бира и разкази на нашето и тяхното ежедневие.
Еуфорията е толкова голяма че не осъзнаваме кога всички около нас вече спят а ние сме изпили и изяли абсолютно всичко което имаше на импровизираната ни масичка.
Разбираме се за ранно ставане и се отправяме към нашето легло.

[Веселин Куршумов (Ротко)]

Ден трети – СРЕЩАТА  ( да откриеш вярата )


Утрото идва бързо. Чака ни поредният вълнуващ ден. Както обикновено когато отворя очи Женя вече е будна. Намирам е в кухнята седнала до прозореца. Пие кафенце и пуши  събирайки първите слънчеви лъчи на деня. Не мога да я догоня но с целувка си открадвам мъничко.
Закусваме без да бързаме защото срещата ни в къмпинга с другите е след час. Събираме багажа като всичко си отива внимателно на мястото и се отправяме към къмпинга. Докато момчетата събират палатките си отивам до отделението с душовете и санитарните части на къмпинга. Искам да кажа че ако всички къмпинги са като този, мога да се изнеса и да живея на палатка… Чисто и приятно, все едно съм си в къщи. Изумен съм и от факта че в този къмпинг Женя има лодка която няма как да прибера и ще оставим тук.
 
Когато групата е готова палим моторите и потегляме към  първата ни истинска среща с планината за която толкова много сме чули и прочели. В подножието на San Boldo Pass спираме на малка бензиностанция за да опитаме местното кафе.

Моментът е много подходящ за да се информирам за новините от страната и да разбера прогнозата за времето. За полиглот като мен това е работа която буди възхищение и усмивки в останалите…

След информацията че ни предстоят страхотни топли дни, не ни остава нищо друго освен да пристъпим към срещата ни с планината. Мястото с многото тунели е идеално като за първи допир с чудесата на светът който искаме да открием.


Грандиозен строеж е превърнал днес тесният път с обратни завой в самите тунели в истинско пътуване към щастието. Еднопосочен заради размерите си, този спираловиден асансьор се регулира от светофар за безопасно преминаване

Толкова е приятно, че след като се качихме се върнахме отново в подножието и го минахме пак…

Следва приятно спускане по малки пътища покрай кокетни селца. Едва ли мога да опиша емоцията и усещането по друг начин освен да полетя.

Няма и как да е по-различно като се има предвид че пред нас са Dolomites .
От емоциите на някой хора им пресъхнаха устите.

Всичко е толкова голямо и емоционално че избухва от картина в картина без да имаш достатъчно време да осъзнаеш точно какво става.

Проходите започват да се редуват един след друг.

Обичайният трафик изчезва и отстъпва място на най-големите зверове в хранителната транспортна верига. Велосипеди и мотоциклети, спортни коли от всякакъв вид и с всевъзможни регистрации. Всички се движат на групи от по няколко и създават невероятно усещане у нас. Не може да е възможно но е истина !
Спираме на едно уширение за да обядваме и да починем малко.

Мястото е като кино салон и мото изложение едновременно. Страхотна гледка навсякъде и безброй преминаващи мотори.

Когато приключим продължаваме да сме част от общата картина. После идва поредното Пассо.

Наредени едно след друго като във безкрайна броеница.

Слизаш от единият и се качваш на другият.

Една истинска емоция която безспорно няма да забравим никога !

И още завой.


И още проходи след тях.


Особена почит и уважение тук будят колоездачите. Макар че са ужасно нахални и нагло карат по няколко заемайки цялото платно, няма как да им се отрече геройството което  се изисква за да покоряваш тези стръмнини.

Открихме реликви които подсказват ранен интерес на мотористите към тези планини.

Дано усетите еуфорията ни

Освен да снимаме, хубаво е и да караме…

Стига да няма задръстване от колоездачи и мотористи…

Или ако не се зазяпаш пак нанякъде.

А тук има много  такива места.

Пътищата са страхотни, природата е уникална !

За трафикът ще коментирам по-късно, макар да съм изумен от многобройните тълпи от спортни коли и двуколесни при положение че още сме далеч от сезона тук.

Още няколко прохода…

И трафик


Завой след завой, ту нагоре, ту надолу.

После следва и следобедно кафе и почивка край пътя.

А трафикът все същият – от луди хора

Последва следващото удивление когато караме покрай мантинели облечени в дървена премяна…

Вероятно ставам банален, но има още малко пасота 

Неизменно следвани от уникални гледки.

Дано можете да го усетите…

После някой казва че времето ни напредва и трябва да търсим място за нощувка. Време е да напуснем високите планини.

Тук на високо, нощувките струват скъпо заради ограничените места и многото желаещи. За жалост не можем да си позволим това и се налага да търсим нощувки другаде.

Малката ми практика показва че най интересни места за нощувка се намират в малки населени места далеч от забележителности и пътен трафик. На пътят ни обаче има град в който мислим да потърсим нещо. След няколко неуспешни опита в които основно слушаме инфото за леглова база на Джипиеса или табели край пътя за хотели, спираме за малко пазаруване в голям магазин. Последва губене и лутане из улиците на града и задънена улица в заден училищен двор.

Заедно решаваме да продължим напред и да потърсим място за спане в няколко селца в покрайнините на планината. Оказваме се във район със сериозно вино производство. Няколко спирки ни разочароват с липсата на места или със високи цени.
При поредният разклон карам другите да спрат и тръгвам по табела която води към някакъв хотел.

Оказва се задънена улица между лозята която освен че става много стръмна се превръща в тесен черен път. Адреналинът ми подсказва колко съм я загазил. Не мога да спра защото неизменно ще падна. Когато пътят свършва в поредният ред, просто решавам да завия и да спра. Ох, успях.
Ами сега ? Слизам от мотора и го подпирам на бетонена колонка. Връщам се до началото за да махна в знак че съм добре и тръгвам да търся решение. Усещам любопитни погледи които се чудят какво правя там. Паля и тръгвам по тесният ред. В края му виждам врата с излаз на път който е на по-горно ниво, но е невъзможно да завия по наклона с тази настилка без да се изсипя и сурна по него. Залагам на рискуван завой в обратната посока като се надявам че ще успея да се спусна без да падна. Вик, после бързо преминаване през нечий двор съпътстван от лаещи кучета и май оцелях. Добре че накарах Женя да слезе и да ме изчака при останалите..
Последват еднопосочни улици и лудо лутане докато накрая намираме подслон за вечерта. Женя говори със стопанката на Немски. После разбрахме че в региона живеят доста Германци и  Немският е втори език в региона. Мястото е хубаво, цените ни устройват и се настаняваме. Извиняват ни се но момчетата ще трябва да спят на спалня 
Нагласяме моторите и разопаковаме багажа.

Душ, чисти дрешки и вечеря край басейна.

Наздравицата с добри приятели е само сладка добавка към една разкошна вечер !

Не пропускам да опитам колкото е възможно повече различна бира. Така това пътуване се превръща и в една бирена разходка в местната държава 

После идва времето когато сънят ще ни погълне уморени всичките…

[Веселин Куршумов (Ротко)]

Ден четвърти – СРЕЩАТА ( денят на Оскарите )

Събуждаме се с невероятно настроение. Заедно сме, всичките и днес е денят на срещата ни с един от най-емблематичните проходи в тази величествена планина.
Приготвяме багажа, освобождаваме стаята и отиваме да платим. Макар че Женя говори Немски също толкова добре колкото и Български, се оказва че цената която снощи са ни обявили не била за стая а на човек…
Спътничката ми каза че снощи изрично е попитала цената за стая ли е и въпреки това сега ни прецакват така. Изведнъж ми падна перде пред очите. Това се влоши повече защото се чувствам виновно пред другите двама от екипа ни. След нови преговори в които аз ръмжах и гледах злобно, договорихме отпадането на закуската и малка промяна на цената. Бях подпалил и затова се пресегнах през бара и си прибрах флагчето което снощи им подарих докато мислих че са гостоприемни мили хорица. После реших че в цената влиза и един пепелник. Идеше ми да сваля малката плазма от стената и да накажа допълнително тези гадове.
За капак моторът ми не иска да запали – няма достатъчно ток. Това място ни посрещна толкова добре, а ни изпраща така грозно…
Момчетата застават зад мен и ми помагат. Половинката ми се качва и тръгваме към планината която ще заличи споменът от най – скъпата нощувка в това пътуване

След по-малко от час спираме да заредим с гориво и да пием кафенце

А наоколо всичко е шеметно !

Освен планината ето още две от най-обичаните същества.

И тръгваме към друг емблематичен и много обичан вече от нас  Passo Gavia

Идеално място за изявите на Денислав.

Много е страхотно !

Проходът е много тесен и изключително красив! Ако идвате из тези ширини, задължително трябва да минете и от тук !

Думи нямам !!!

Тук рядко се срещат ТДМ, затова когато намерим друг като нас е много приятно и не пропускаме да се запознаем.

Не можем да направим и 200 метра преди пак да решим да спрем и да запечатаме част от този Рай.

Красота!

И още…

Част от завоите по които минаваме.

А после моментът на крясъците на сърцето, когато част от мечтите ти се сбъдват в момент като този. Толкова е истинско да имаш приятели с които да можеш да споделиш тези моменти !

Мястото е уникално, просто няма как да опишеш състоянието в което всички изпадат тук. Но вие можете да разберете защо хората тук се променят.

Дори сега когато се опитвам да пресъздам пътуването, емоцията се завръща в мен и ми пречи да правя друго освен да съм щастлив.

Не ни се тръгва от тук, но фактът че отиваме на ново подобно на това място ни успокоява. Крещя от кеф !
Женя ми се присмива 
Спускаме се в ниското и влизаме в някакво градче. На изходът му ставаме свидетели на инцидент между мотор и трактор който за щастие се разминава на косъм. От там започва изкачването на най-високият асфалтов път в Алпите. Когато започват тунелите се оказваме в задръстване предизвикано от група трактори също тръгнали на поход към върха.



Тук е и мястото когато разбрах че Вальо е прав когато ми каза че тук BMWтата ги раздават като играчки от зрънчо…


Половината мотори ако не и повече по пътищата на тази планина са BMW, а от тях повечето са прословутият GS.
Фибите на Стелвио са истинско предизвикателство за всеки моторист.

След няколко десетки такива обаче отиваме пред вратите на Рая.


Сега ТДМ България е част от историята на този проход.

Място като това буди възхищение ! Да срещнеш колоездачи и скиори на едно място не се среща навсякъде…

Порадвайте му се и вие



За жалост трябва да тръгваме и отново да се разделим с нашите приятели.

От тук те ще спуснат прохода  към Швейцария и ще се разходят малко там.
Ние тръгваме към езерото Комо където се надяваме да нощуваме. Тук е момента в който осъзнавам че безкрайните завой за мен в един момент омръзват и създават проблеми на Женя. Като част от тандемът ни обаче, тя е важна за мен и няма как да не се съобразя с нея.
Спускаме бързо и се опитваме да следваме бързи и прави пътища. Спираме често и така се опитвам да и давам достатъчно
да я разведря и разсея 

Докато зяпах моторите на местните, един от тях ме заговори и трябваше да се обърна към персоналният ми преводач

Разказахме им от къде сме и за къде сме тръгнали. Разпитах ги за малко история на Мото Гуцито което носи името на прохода от който слязохме. После ни предложиха ескорт и помощ за намирането на къмпинг на приятелите ни които по това време се скитаха някъде около Стенмориц…

Логично и там завоите си остават в истинският дух на планината. По-късно разбрах как при едно от спиранията, моторът на Вальо се опитал да падне и докато го удържат, каската му поела по стръмните пътища на планината и реката която била там някъде  ниското.


 Интересно било преминаването на границата, когато полицията го попитала къде му е каската, Валката показвал с ръце как томбър домбур иии, няма я… Полицаят затворил с ръка очите си и му махнал да продължава докато не го гледа 



В това време ние разбрахме че магистралите с сини табели в Италия са безплатни и стигнахме до малко градче на брега на езерото Комо. След дълги разговори успяхме да намерим място за двамата скитници, изпратихме любезните ни придружители и се запътихме към началото на града за да ги посрещнем. Докато се бавеха достатъчно че да ядосат Женя и тя да ме навика кога ще търсим място за нощувки за нас, аз се опитвах да се радвам на красотите които това място предлага. Когато се задават от завоя ги съпровождаме до къмпинга където отново се прегръщаме сякаш не сме се срещали с години…
Момчетата смятат утре да отидат до Милано за да намерят нова каска с която да продължат пътуването. Това не влиза в нашите планове защото ние и без това сме бавни и един ден престой на място ще промени целите планове които имам до края на пътуването. Бързо решаваме да се разделим, тъй като моята половинка е била в този колосален град, а аз не обичам големите градове защото за да се разгледат те отнемат много време. Сбогуваме се с Денислав и Вальо и тръгваме в нощта да търсим място където и ние да преспим.
Лутайки се в тъмното и не намирайки къде да нощуваме ми става криво за дето подлагам Женя на това изпитание. След едночасово обикаляне, спиране, чакане и ядосване, успявам да намеря един коптор където да останем. За жалост не можем да продължаваме повече и тази нощ ще имаме най-гадното място за спане през този маратон. Посреща ни възрастна жена облечена както някоя мадам от публичен дом през 70те, което допълнително прави мястото неприятно. Докато оставам Женя в стаята я заключвам за да ми е спокойно. Слизам да заключа и заклещя мотора и да обера всичко което може да се свали през нощта от него…
Сградата е на не повече от 10 години но е толкова занемарена сякаш е тук от век. Вътре е поносимо чисто и разпределяме багажа. Бира за мен и цигара за Слънчо връща настроението ни на терасата докато зяпам към нашият метален кон на малкият паркинг. Не е толкова лошо, все пак сме заедно и ще заспя щастливо сгушен в нея.

[Веселин Куршумов (Ротко)]

Ден пети – ШВЕЙЦАРСКА ИСТОРИЯ

Събуждаме се рано. Както обикновено Женя вече е станала и пие кафе. Успявам да я излъжа и да я убедя да се излежаваме малко днес 
Когато вече тотално съм събуден отивам на терасата да проверя машината и да си направя и аз кафе. Моторът е там и скоро ние също сме до него изнасяйки на няколко курса всичко от стаята. Планът ни за днес е да обиколим Комо от Западната му страна и да влезем в Швейцария. На един паркинг край живописните води решаваме да спрем за закуска.
 
Като заклет рибар стоя на стара стойка от където местните ловят риба.

Патиците също закусват с нас.




Докато се стягаме отново за път, покрай нас минават две шосейки като единият моторист явно е закъсал и другият го е подпрял с крак на ауспуха и така го бута… Бях силно впечатлен от видяното ! Няколко месеца по-късно щях да приложа този метод на един ТДМ, като това щеше да ми докара стабилна мускулна треска заради факта че го бутах край язовир Антон Иванов…
След като потеглихме навлязохме в безкрайна поредица от тунели. Тук дори разклоненията за разни селца стават под земята. Изключително строителство и невероятни решения може да види човек по пътищата.
Границата минаваме без да разберем къде и започваме да се оглеждаме за лилави крави..
В поредното малко градче решаваме да спрем и да починем в кокетно кафене край пътя. За Женя кафенце а за мен нова бира 
Сервитьора говори руски и лесно му казвам какво означава за мен халба от местно пиво. С усмивка обяснява на управителя който ухилен до уши ми прави подарък. Благодаря с поклон и отивам да се похваля на жената.
Не разбирам защо тя ми се присмива докато се опитвам да намеря място в отдавна пълните куфари…
След като сме събрали сили поемаме към Col du Saint-Gothard.
Това е троен проход в планината. Може да караш по платена магистрала, по първокласен път който избрахме ние, или по серпантините изградени преди много десетилетия.
Невероятно удоволствие е да летиш със 100 по планински път който е направен като по учебник.

Защитен от снега и с две ленти в посока нагоре. Браво ! Всички около теб карат правилно и без да застрашават останалите или себе си. Започва да ми харесва още повече…
Височината се набира лесно и без да се усеща. Жалко че като за първо минаване през такива места не мога да се насладя нито на пътя нито на гледката наоколо на 100 процента.
Опитвам се да съчетая двете като оставям Женя да се радва на природата а аз карам колкото мога. Когато забележа нещо което ми грабва окото просто намирам начин да спра и да му се насладим заедно.
Така завой след завой, стигаме най-високата част на пътя където също има какво да се види.

Това под нас е най-старият вариант на проходът. Не го избрах за да спестя завоите на Женя, но следващият път ако ми се отдаде възможност да дойда тук, задължително ще се поправя !

Може да видите как пътят е скрит за да не се съобразява с снеговете когато дойде тяхното време.

Спътницата ми е готова и ме чака до самолета.

Ненадейно, виждаме малка пейка след един от завоите и решаваме че е време за хапване.

Оказва се емблематично място на което се е снимал кадър от филма за Джеимс Бонд, което в последствие е донесло името на тази „улица“. Това не ми пречи да се разположа …

За всеобща изненада се оказа че това място е посещавано от много туристи и така цял автобус Корейци ( вероятно ) се изсипа за миг и освен Бонд видя и Бай Ганьо как обядва…
След като си тръгват снимам и Женя до табелката и бегом напред.

В това време нашите приятели се мотаят някъде из Милано.

Това се казва да се разделим за да видим повече 

Че и си угаждат да му се невиди .

Ние обаче ще згазим няколко „Пасота“ които те няма да видят.

На поредният проход които тук се редуват като куплети от дълга стихосбирка, реших да седна до истински мотористи с БМВета…

Слизайки в ниското спирам да снимам как хората правят пътища и завой в планината.


Булката решава да пуши, а аз и връчвам фотоапарата и започвам да позирам.

Ми да, нека се почувствам и аз като част от пейзажа…

От тук картината рязко се променя. За няколко минути се озоваваме в една друга Швейцария. Сякаш съм в България в годините на прехода. В запуснат селскостопански район.
Колите изчезнаха, сградите станаха стари и невзрачни. Спираме до хотел който явно вече не работи, а в кръчмата под него картинката е толкова наша и позната…
Не мога да повярвам на случващото се !!!
Не съм очаквал нито за миг да открия в тази светлина държава със такъв статут.
Постепенно картината отново се промени и стана по-човешка.
С километрите напредва и времето и намирането на място за нощуване пак става проблем. Спираме  до мотел в който няма никой. Няма рецепция! В съседно заведение разбираме че трябва да пъхна кредитната си карта в едно като банкомат и така да си запазя стая…
Луда работа! Да дам пари за нещо което не виждам, без да има някой да ми обясни, тая държава е сбъркана! Като се замисля тук и бензиностанциите им са такива масово. Продължаваме напред.
Всички започваме да търсим хотел.

Влизаме в малко градче и по джипиеса стигаме до някакво хотелче.
Разбираме че ако искаш да се регистрираш, трябва да стане до 14 часа защото след това хората си отиват и няма кой да те настани… Направо съм шашнат !
В това време нашите приятели си отдъхват и почиват край езерото.

След като тяхната нощувка е подсигурена, не им остава друго освен да се радват и да разгледат около себе си.

Ние също намираме къмпинг който отново е с някакво лудо работно време. След 17 часа персоналът си отива и който се е настанил добре, останалите…
Мотористи ни приканват да се настаним пък утре сутрин ще се оправяме с документите. За жалост ние не носим палатка и се нуждаем от стая с легла.
Не губим повече време, сбогуваме се и тръгваме към планината. Близо сме до Франция и започваме да изкачваме пътят към някогашната граница. На иден от завоите виждаме нещо като хижа и спираме да опитаме.

Оставам Женя отвън а аз влизам да проверя. Вътре миреше на топла супа и това размеква краката ми. Има много хора с туристически дрехи което е нормално на фона на високите върхове около нас и удобното място за подход към тях. Има свободни стай и цената е добра. Историята обаче ни учи да плащаме предварително за да не стават издънки. След като булката одобрява стайте отивам да платя и когато оставям 40 евро, жената ми казва че това е цената за легло…
Макар времето да се влошава, не можем да преглътнем такава цена за това място и решаваме заедно с започващият дъждец да продължим нагоре.
След като сменяме държавите, започва спускане и около нас отново се нареждат къщички. Оглеждаме за хотели, и отново спираме при всяка възможност. При поредната проверка, Женя казва че няма да спим в стая в която тоалетната чиния е на 50 сантиметра от леглото… Съгласявам се и продължаваме напред.
В подножието на Монблан, влизаме в планинско градче и спираме при първите срещнати хотели. Проверяваме цените на няколко и решаваме да останем. Стъмнява се, започва да вали и следващото населено място е известният курорт Шамони където едва ли ще е по евтино.
Подобряваме рекорда за нощувка със цена от 60 евро за стая. Надхвърляме малко границата която сме си определили но нямаме избор. Пренасям багажа, слагам якето си на терасата да съхне и отивам да завия мотора.

Свършвам още малко работа и се качвам в стаята.

Там разбирам че терасата ни била последна и няма навес който да спре дъжда. Да, познахте, якето ми е по сухо отвън от колкото от вътре. Е, поне е изпрано 
Когато дъжда спира, намираме сили за да подкрепим желанието и тръгваме на разходка.
Мястото е фантастично !
Заобиколени сме от величествени върхове и грандиозни ледници. За пръв път виждам такова нещо.

Виждате къде е бил преди и къде е сега властелинът в планината. Колко много хората унищожават с действията и бездействията си…
Въздухът тук е уникален, диша се леко и прави хората усмихнати.

А как се спи ако знаете тук…

[Веселин Куршумов (Ротко)]

Ден шести – ФРЕНСКА ПРЕЛЮДИЯ


Събуждам се ухилен, а някой хора отдавна са станали. Друго си е да си оправяш макиажа в подножието на най-високите върхове в Алпите

А красотата е удивителна

Караме бавно, не бързаме за никъде и просто си пътуваме в рая

Спирам за да избера трасе с по-малка денивелация и завой ?!?!? Това е противопоказно на виждането ми за това пътуване, но нищо, следващият път ще съм сам и ще си го върна.

Днес ще видя толкова ледници че да ми стигнат за цял живот

Намираме Карфур и влизаме в него. Влюбваме се в истински Френски кроасани с масло. Стоим на паркинга и просто мъркаме от удоволствие.


 ОБОЖАВАМ КОГАТО ДНИТЕ МИ СА ТАКИВА !
Караме, спираме за по кафе и зареждане с гориво. Любуваме се на всичко около нас. Пътят се вие към поредният проход.
 
Трафикът тук е по-малък от колкото в Италия но отдавам това на ранното ни идване. Все пак по завоите се срещаме с фотографи които ни снимат и после ни предлагат снимките си срещу определена сума в евро 
На върха спираме в кипро кафенце и решаваме да му се насладим.

Запознаваме се с човек който има най-сладката работа на света.
Холандец който работи за мото списание. В момента кара чисто ново Кавазаки Версити и пише за него и за Алпите. Пише и за хората които среща по пътя си. Ще пише и за ТДМ България…
Да му имам работата!!!
Продължаваме напред като спускаме до някое селце в ниското, радваме се на странните неща по пътя си, и пак продължаваме нагоре в планината.


После идва новото предизвикателство което ме радва. За жалост неспирните завои и проходи уморяват Женя. Лошото е че не мога да намеря прав и равен път тук и трябва да продължим все така.


Въпреки всичко обаче тя е желязна. Докато стоя на светофара и чакам зеленото за да мина под планината, тя ме пита искам ли да се изкача като другите мотористи на върха и. Явно без да и казвам се сеща и  ме подканя да тръгвам. После следва вик и зарязвам светофара за да подгоня поредният преминаващ край мен мотор по склона…
Ей там долу беше тунела.

А тук е господарят на пътищата в тези географски ширини

Видяхме и един Мормот. Беше сладък.

А щурите мотористи са в изобилие и тук.

Ще се отклоня за малко от нас за да проверим къде се забавляват двамата ни приятели които оставихме на езерото Комо. Сутринта те тръгнаха по пряк път директно към границата с Франция, с идеята до вечерта днес да се срещнем някъде.

Както знаем двамата умеят да се забавляват.

И един друг да оставят снимков материал след себе си.

По пътят си успяват да намерят страхотни местенца.

Повтарям се за енти път но всичко тук е уникално !

Високи проходи с безумни гледки.

Завоите навсякъде са като по учебник.

Не мога да разказвам вместо тях, но мога да ви покажа какво са видели очите им…







Е, стига за тях, нека продължим с нашето пътуване.

След почивката на върха, стремглаво се спускаме в ниското. Караме в подножието на планината и изяждаме километрите. Пътят долу е скучен но дава почивка на спътницата ми и е необходимо зло. За жалост минаваме покрай пътен инцидент което я разстрои но такъв е живота. В края на деня се срещаме в центъра на един град с другите двама и си разказваме набързо кой какво е преживял. Те са намерили един къмпинг наблизо, а ние ще продължим за да изминем колкото може повече преди да се установим някъде. Разделяме се и продължаваме около 60 километра преди да решим да търсим място за нощувка. Лутаме се малко и накрая се връщаме на едно от местата което проверихме. Има бар над който се намират хубави спретнати стай. Домакинът ни отваря двор и гараж в който моторчето ни за първи път ще нощува на топло и скрито място.
Вечеряме, пием по бира и се прибираме в стаята. Женя заспива бързо а аз пия бира и се опитвам да се порадвам още малко на гледката.

Лека нощ приятели.

[Веселин Куршумов (Ротко)]

Ден седми – РЕВИЕРАТА


Днес ще е щастлив ден за Женя. Напускаме планината и пътуването за нея ще се усмихне 
Както обикновено бързо напускаме стаята и не губим ценно време от деня . Решаваме да минем малко километри преди да спрем за закуска и кафе. Ако забелязвате, на масата има и халба от бира която тук си заплатих в местно кафене.

Купихме сувенири за роднини и приятели, пихме кафе и потеглихме към един от най-емблематичните проходи които са свързани и с историята и с колоезденето.

Последните километри в Алпите ще оставят траен спомен в съзнанието ми. Планината тук е различна, и както навсякъде другаде се чувстваш все едно за първи път виждаш нещо подобно

От тук до Ница има по-малко от 100 километра и имам още малко време да му се насладя.

Минаваме ги бързо колкото и да не искам това да е така. Спираме веднъж за кафе което е ужасно скъпо на фона че сме в някакво село, и до като се усетим влизаме в огромният град.

На това му викам вело алея .

А на това най-доброто място за да паркирам до плажа.

Тук Женя вече се чувства на мястото си.

Моторчето ми пък изглежда добре навсякъде.

Ще се разходите ли с нас из Ница ?




А в Монте Карло ?

Само трябва да почакаме да ни допуснат. На границата стоят двама господа които оглеждат всички и ако се усъмнят в някого тогава го спират.

Е, в нас няма как да се усъмнят и ето ни тук.


Да пием по кафенце?

Цените тук са поносими, което ми помага да си купя бутилка от местната бира Монако и чашка със столче.

Без да искам се набутвам в явно забранена улица в целта си да стигна до пристанището. Полицай с огромен мотор ме спира, изчаква ме да се обърна и ме ескортира до правилният път.

Тук едва ли ще намерим нещо евтино за спане и за това поемаме към Сан Ремо.


Крайбрежието е едно непрестанно влизане от град в град и скоростта ни не е голяма.
В Сан Ремо цените на къмпингите са като в скъпи хотели така че продължаваме напред. Спираме за по хамбургер в крайпътна закусвалня и начертаваме бъдещето ни за следващите няколко часа. Спираме тук таме и питаме докато накрая макар и след отказ ни настаняват в някакво мотелче край пътя. Леко е занемарено но пък е евтино и мястото си го бива.
Преобличаме се и тръгваме на разходка. За първи път виждам машина за резервни гуми…

Като говорим за вело алей…

Разходка, снимки, същински туристи.

Пропускаме заведението и се прибираме в „къщи“.

Вечеряме на верандата и си бърборим тихо за деня. Чудим се къде ли са сега другите двама приключенци…
 
Допивам си бирата, и за последно оглеждам крайбрежието.

Не съм уморен но трябва да поспя…

[Веселин Куршумов (Ротко)]

Ден осми – НАДБЯГВАНЕ С ВРЕМЕТО


Събуждам се със странно усещане. Пътуването ни сякаш е приключило. Все още сме на път но сякаш сме минали през онази преломна точка която оповестява края…
Времето се влошава и започва да роси. Събираме всичко скоростно и буквално тръгваме с дъжда. Опитвам се да избягам но всеки светофар който ни забавя ни кара да усещаме студеният въздух който капките свалят от небето. След около половин час осъзнавам че цялото крайбрежие е един голям не свършващ град и няма как да продължим така. Намирам първата отбивка и се качваме на магистралата. Да, тук вече дъждът няма шанс. Караме бързо, толкова че започваме да си крадем преднина която ни позволява да спираме от време на време.

И магистралите са им лудница на тези, нямат нищо общо с нашите.

За първи път виждам и такова задръстване като тук. Край Генуа е много ленти пълни с безкрайни колони от коли. Тунели, които не свършват и само ние се движим в безкрайният трафик.
Къде ли са нашите приятели сега ?
След като се будят в адски дъжд, Валентин дава зор на Денислав да събират и тръгват. Габровецът се опъва но в крайна сметка се съгласява и под ударите на огромните капки и падащите мълнии в планината, те се стягат и тръгват на път. За щастие дъждът спира и двамата ще останат само със споменът от преживяната буря в планината.


Сега те трябва да слязат до Ница и да ни преследват след това.
По пътят си попадат в хубав магазин за мото аксесоари от където ще се сдобият с последният модел модуларен шлем на Нолан.

През това време ние трябва да слезем от магистралата. Бързо и комфортно пътуване което излиза по около 10 евро на 100 километра. Добре че сме минали само малко над 300 
Следваме табелите и скоро виждаме кулата да се откроява над всичко останало. Лесно я намираме и за щастие сме с мотоциклет така че спираме право пред бариерата. Оставяме шлемовете и моето яке в хотела който е точно до входа на историческият комплекс в Пиза.
Преминаваме през тълпите от туристи и чернокожи продавачи на всякакви дрънкулки и влизаме в един истински наклонен свят…

Женя е възхитена! Знаела е за кулата но никога не е предполагала че е толкова крива 

Като всички тук, и ние се опитвахме да я изправим някак.











Хубаво е, но трябва да тръгваме. Мислим да прекосим планината или поне да минем колкото се може повече. Напускаме големите пътища и поемаме по малките където трафикът е минимален а удоволствието да си господарят там страхотно.
Край един канал спираме и отделяме 15 минутки за обяд и кратка почивка. После изминаваме още малко километри и решавам да вдигна духа с кафе и сладолед.

Кипро кафене край кръгово кръстовище и почти никакъв трафик. Страхотна италианка седи зад бара, а сладоледът е божествен! НЯМА ПО-ГОЛЯМ КЕФ ОТ ТОВА ДА СИ НА ПЪТ !

На път за Венеция трябва да прекосим Апенините. Пътят ни минава през Фиренце където спираме за да напазаруваме преди да започнем да се катерим.


Правим няколко опита за намиране на спане, губим цял час докато се въртим в едно градче но не намираме нищо. После променяме посоката и се отделяме настрани за да загубим още когато не откриваме нищо и пак се връщаме на главният път. Един от опитите включва 7 километрово черно трасе което изминахме напразно защото накрая пътя се превръща в невъзможен за нас а къщата за гости не се вижда…
Един час преди слънцето да се скрие влизаме в малко селце. Бързо стигаме до краят му и пак се връщаме в центъра. Влизам в стара къща и намирам жена на същата възраст която не говори нито Английски нито Немски. Е, сега е моят миг на славата  с бавно говорене допълнено с жестове и обяснявам че сме двама и искаме една стая за една нощувка. После на лист хартия бабата потвърждава цената и ето че имаме място за нощувка. Разскачаме багажа и започва трудно изкачване по тесни стълби. Докато Женя се настанява аз правя няколко курса докато пренеса всичко и настанявам мотора така че да е на сигурно място и да не пречи. Уличките са тесни и всичко е супер сладко. Все едно сме се върнали 70 години назад във времето.
Стаята е като от преди 40 години. Леглото, гардеробът и всичко навява мисли за миналото.

Разполагаме багажа за да удобно и лесно да ровичкаме из него

Женя е уморена но на мен ми се разглежда наоколо.

Снимам накъдето ми видят очите и пълня душата си със сладки сцени, а дробовете си с чист и ароматен въздух.

Макар и малко селцето не спи. Някой си следват задълженията докато други просто кротко си стоят в кипрото кафененце и си приказват с приятели.

Нощта превзема околните сгради но аз не искам да затварям очи. Поседнал близо до мотора си пия биричка и тихо се усмихвам.

Липсата на светлина придава допълнителен цвят на тази тиха Италианска вечер…
 [imghttp://media.snimka.bg/s1/4240/034723737.jpg?r=0]http://[/img]
Бирата привършва и правя последен оглед преди да се прибера в малката стаичка.

Пожелавам сладки сънища на нашата машина на времето, завивам я прилежно и ухилен до уши се сгушвам до спящата отдавна Жени.
Лека нощ .

[Веселин Куршумов (Ротко)]

Ден девети – ВЕНЕЦИАНСКА СРЕША

Утрото идва за пореден път  усмихнато и гладно 
Коремчето ми закаркорва още повече когато гледам от прозореца как някаква леля приготвя закуска.

Хапваме докато събираме багажа и постепенно прехвърлям багажа отново върху мотора.
Оглеждаме стаята и слагаме каските. Миг преди да запаля се сещам че Бабчето снощи ми взе паспорта и не ми го върна…
Леко притеснение се прокрадва в мен като знам че едва ли има толкова ранобудници като нас в селото.
Бърза обиколка на антрето и кухнята допълнително засилва притеснението ми. Влизам в кафето срещу хотелчето и се опитвам да разбера къде да намеря нашата хазяйка.
Момичето ми обяснява че не живее тук и че идва към 10…
Олелееее, изтръпвам като знам че ще пропусна повече от 2 часа заради грешката която съм допуснал. Влизам отново в хотела и в разрез с възпитанието ми решавам да поогледам малко.
Плахо прониквам в кухнята и отварям всеки шкаф който виждам. Намирам всичко което ми е нужно за да се нахраня но никъде няма следа от червеното тефтерче…
Проверявам с викане дали няма някой и влизам в следващата стая.
Разхвърляно легло подсказва сякаш някой преди малко е станал от него. Подвиквам отново но пак без отговор. Ставам арогантен и влизам в следващата където се налага да паля лампата защото е адски тъмно. След като вече мога да огледам, веднага забелязвам метална червена кутия с дръжка на масата. Отварям я и вътре намирам моят паспорт заедно с няколко дребни банкноти и монети .
Без да мисля прибирам моето и бързо заличавайки всичко след себе си напускам  местопрестъплението ( заливам с туба бензин и драсвам клечката ). Ритъмът на сърцето ми се повишава и бързо помагам на Женя да се натоварим последният багаж като и обяснявам каква глупост съм сторил. Излизайки от селото си представям как бабата казва че съм и откраднал много пари и мен ме прибират на топло. Тогава ще е трудно да обясня че съм бързал и не съм взел друго освен паспорта си…
Пътят бързо оставя мислите от преживяното да се превърнат в усмивки и закачки с моята половинка. Скоро планинското възвишение е преодоляно и започваме да се спускаме към крайбрежните части на Италия.
Минаваме през малки селца и градчета опитвайки се да избягаме от появилите се облачета които бързо сформират голям куп мокри проблеми.
Скорост не помага и само за няколко минути сутрешната баня става реалност. Мокри но в отлично настроение решаваме да пием кафе в една бензиностанция и да изчакаме времето да промени своето настроение.
Тук срещаме поредните забележителни последователи на пътя.


Определено имат повече място за багаж, комфорт и сигурност

Тук срещнахме и един от онези асфалтови каубой  

Все бях виждал камиони ама толкова детайлни промени не съм срещал.

След като дъжда спира изчакваме още малко и подгонваме отново ветровете по крайбрежието. Следват чести спирания за няколко минутки и отново състезание с времето и облаците. Тук пътят определено е най-скучният през цялото пътуване. Няма планини и е далеч от морето. Нищо наоколо не те радва, освен фактът че всичко около теб го виждаш за първи път и все пак провокира някакво любопитство.

Около нас като че ли има само камиони…

Започваме да се оглеждаме за хотели. След няколко неуспешни опита намерихме страхотно местенце на около 20  километра от Венеция. Мястото е уникално! Местна ферма която разполага освен със страхотни стай и с каравани и с места за палатка. Имат малко ресторантче и навсякъде щъкат животинки. Страхотно място наистина.
Разхвърляме багажа из стаята и тръгваме към Венеция. Решихме днес да разгледаме и утре рано да потеглим към вкъщи.
Намираме паркинг точно да първите канали, преобличаме се и разходката започва.


Няма никакви следи от неприятна миризми както ми обясняваха за това място.
Емоциите обаче ми идват в повече . Венеция трябва да се усети от всеки !

И тук обаче е пълно с идиоти 

Всякакви чудати физиономии също.

Безброй снимки ми останаха от там. Едва ли мога да ви запозная с всичко но все пак ще ви дам малко за да мечтаете с мен.

Определено си струва човек да се разходи из малките улички.




Вместо мото клуб, тук на почит са Гондолиерите.

Излизайки от поредният лабиринт, се озовахме на едно от емблематичните за Венеция места.

Загледайте се какви са фигурките от стъкло…
Няма да ви споменавам цената им !

Оказа се че година след като съм се родил, някой ми е открил магазин тук…

Я, имал съм цяла верига. Дали ще ми позволят поне дневният оборот да си прибера 

Гълъбите които сме гледали по чужди снимки не пропуснахме да нахраним и снимаме и ние.

Не можем да разгледаме всичко за един ден в този град, но се радвам че поня някой от емблематичните места успяхме да посетим.

Не спирам да се взирам в детайлите по сградите. Прецизността и красотата поразяват и показват сръчността на хората от преди толкова години.


Прозорецът е отворен, само трябва да се появи някой от старите обитатели на Венеция



Тук там и се озоваваме на пристана където цари истински живот.
 
Тук не само малките гондоли са на почит…

Слънцето поема по своят път и ни подсказва че и ние трябва да се ориентираме за тръгване.

Но къде оставихме мотора…
Ще трябва да походим още доста за да стигнем там където пристигнахме 

Реших да попитам за пътя но попаднах на някакви надути джофри които просто си позираха.

Е, в лутането има и огромна доза красота.

Умора също. Трябваше да спрем за почивка защото на Женичка и дойде в повече ходенето.
Истината е че когато отида на някое място за пръв път полудявам. Искам да видя още и още и това се превръща в настървено преследване на повече и повече при което понякога силите които имаме някак не стигат…За пореден път осъзнавам че на света няма по-голямо щастие от това да пътуваш !

Някъде из уличките попадаме на сборище от луди които гледат много по-луди от тях как правят някакви абсолютни лудости и им се радват. Луда работа…

Абсолютното величие на това място обаче бързо отново завзема всяка част от съзнанието ми. Радвам се че се загубихме тук !


Интересни намеци за хора с развинтено въображение могат да се намерят и тук. Ще оставя всеки от вас сам да си обясни картинката…

Работи лиии, почива лиии и аз не знам какво става.

Минаваме покарай известен местен хотел.

Малко след него намираме и паркинга с гаража на нашият мотор. Преобличаме се и след половин час сме сред полето и нашият хотел .

Мястото наистина е супер за нощувки в този регион.

Забравих да спомена че пратих координатите на приятелите ми и тази вечер ще ги видя отново.
Това съответно ме прави много весел, особено след като половинката ми уморено заспива а аз обръщам някоя бира с приятели. Емоционалните разговори бързо отнемат мярката за време и неусетно става полунощ. Време е за лягане, утре ние потегляме към България а те ще открият величието на един неповторим град.
 

[Веселин Куршумов (Ротко)]

Ден десети – МЕЧТИ И ПЛАНОВЕ

Ставаме рано и бързо прибираме багажа.
Кафе и после към палатката на нашите приятели. Дигаме ги  и шумно се сбогуваме. Това е последната ни среща преди да се приберем.

Усмивка, малко тъга и после отново по следите на вятъра.

Бързо стигаме вътрешността и картинката се променя. Опитваме се да следим пътят който се движи край морето за да му се радваме от време навреме. В Триест спираме за по-дълго време, губим се преодоляваме най-големият наклон който съм виждал някога. Видях знака но не прочетох цифрата. Пътят тесен, павиран и изведнъж като че съм ракета и ще излитам. Не мога да спра но се радвам че успях да вкарам първа скорост и прилепен в резервоара се опитвам да не се обърна назад… Женя крещи опитвайки се да се наведе повече от мен…
Помислих си за миг какво би станало ако след завоя отгоре идва кола…
За щастие минахме метър и оцеляхме и сега. Жената каза че ако пак и причиня нещо подобно ще ме убие 
След още няколко часа спираме в местен МОЛ за кратка почивка.

Е те тва не очаквах. Ретро автосалона ми дойде като награда.

Ама че макини…

Има и още но трябва да бягаме.

Следва качване на магистралата и шеметно препускане. Решаваме да се напънем и да минем през Хърватска на един дъх.
От тук времето сякаш лети. Държавните граници също. На влизане в Сърбия не сваляме каските си макар комарите учтиво да чукат по слюдите ни. Около нас хората изглежда че танцуват. Луд танц с една едничка цел – крилатите гадини да не хапят.
В Сърбия сме вече по тъмно и нямаме избор освен да се насочим към по-малки пътища за да намерим къде да се установим. След няколко неуспешни опита намираме стар хотел в който ще нощуваме. Заключвам мотора, сваляме багажа и обменяме пари в близката Менячница.
Следва плескавица с пържени картофи и кола . После разходка и марш по леглата.
Заспивам обещавайки си пак да се върна по това трасе но този път сам на мотора и с максимално темпо.
Мечти…

[Веселин Куршумов (Ротко)]

Ден единадесети – ПОСЛЕДЕН


Скука и нищо за писане.
Събуждане, събиране и закуска в една Пекарна по пътя.
После още и още километри по скучна магистрала.

Кафета , кафета и скучни километри по ужасен път към дома. ВИНАГИ СЪМ ГИ МРАЗЕЛ !
Обилен обяд в малко крайпътно заведение е единственото цветно нещо в региона


Към края на деня сме си у дома. Моторът е сякаш излязъл от гората.

Мръсен, но толкова голям.

Без да каже нищо, без да се оплаче, без да поиска почивка.

Закара ме отвъд мечтите и желанията ми и без да ми обещава нищо ме върна обратно в къщи.
Тази емоция не може да се обясни. Тя остава ясна само на онези от вас които знаят стойността на думата ЩАСТИЕ…

[Ради Райков]

Време беше, колко години чакам твоята гледна точка разказана с големият ти ентусиазъм.

На пасо Гавия и Стелвио не видях лепенка TDM-BG, та миналата година съм оставил 

[Веселин Куршумов (Ротко)]

Как да видиш като ги забравих...
Догодина ще видя къде какво си оставил

[Ради Райков]

Ай да ходим да лепнем по една заедно в Москва 

[fena]

Разкошен пътепис Весо, браво! Адски съм щастлив, че бях част от това грандиозно пътуване. Нямам търпение за един следващ трип (ставане в 6:00 тръгване в 7:00)