АЛПИ 2017 - 4 приятели, безброй проходи и над 7000 километр

[Веселин Куршумов (Ротко)]

 Когато за първи път бях там останах изумен от невероятната красота и величественост на тази планина. Впечатлих се от всеки следващ завой, от спиращите дъха гледки, от реките, снега, от огромните скални исполини и безкрайната свобода която това място ми дава. Радвах се на другите като мен, колоездачи или мотористи, търсачи на това неописуемо изживяване наречено простичко – Алпи.
Тогава дори не предполагах че Алпите така ще завладеят съзнанието ми, че ще се пристрастя към тях и няма да спирам да мечтая да се връщам отново и отново там.
Докато пишех първият си пътепис за тях знаех че ще се върна отново някой ден там, а сега когато това се случи съм сигурен че няма да спра да го правя…
Този фото разказ е за тези от вас които са били там - за да се върнат отново в спомените си. Той е и за онези които никога не са били - за да запали в тях желанието да отидат. Да пътуваш значи да живееш, поживейте мъничко чрез мен приятели.

ДЕН ПЪРВИ – Закъсняваме

Всичко е като по учебник. Учебник който съм разлиствал много пъти и всеки следващ ми изглежда като първи…Не, не че съм толкова лош ученик, просто всеки път еуфорията ме превръща в първокласник. Успах се. Случва ми се понякога. Ставам бързо, обличам се почти през глава. Няма време за кафе както го мислех. Взимам си довиждане с Женя и тичам надолу по стълбите сякаш някой ме гони. Паля моторът малко преди 4 сутринта и тихо се отправям към мястото на срещата. Приятелите ми са вече там. По стар обичай спирам, слизам от мотора и прегръщам Вальо – стар познат от минали наши пътувания. Следва Радо който е нова звезда в екипа ни тази година. Докато в приповдигнато настроение си говорим се оказва че Радо е забравил документите си и трябва да се върне до вкъщи. Пътуването ни тъкмо започва и това не е толкова страшно. Пием кафе докато го чакаме и кроим планове за следващите дни. Не мога да повярвам че времето което толкова много очаквахме вече дойде. Идва и Радо. Тръгваме към София където имаме среща с Денислав някъде около хотел Плиска.
Пристигаме малко след уговореният час и всичко се повтаря. Ухилени до уши големи мъже се прегръщат говорейки шумно сякаш не са се виждали от години.



Залепяме стикерите които Валката направи за нас по слюдите си. През следващите 16 дни всичко ще е – Алпи 2017.
След кратката пауза тръгваме през града към границата. Някъде през безкрайните светофари и кръстовища Вальо ми дава знак че моторът му нещо не върви. Спираме на крайпътна бензиностанция и търсим причината. След сваляне и качване на свещи всичко приключва, също толкова внезапно и необяснимо както се появи.



Бързо изминаваме отсечката до границата където зареждаме за последно на родна земя.



После зареждаме и в Сърбия.



Спираме от време навреме за кратки почивки в скучното препускане по магистралите. Първоначалният план за спиране през 250 км за зареждане не работи добре и правим и няколко кратки почивки заради отегчителното да не кажа ужасно пъплене по магистралата. Винаги съм мразил тази част от пътуването но няма как хем да стигнем бързо хем да е интересно. Таксите в Сърбия са съответно 3,50 евро до Белград и 1,5 от там до границата.



Редуваме отбивки след отбивки на които почиваме или хапваме набързо по нещо. Само аз успявам да ям докато почивам…



Караме така и през Хърватска. Тук харчим 10,5 евро за магистрални такси. Навлизайки в Словения се смъкваме от магистралата и започваме да гоним малките пътища. Смея да твърдя че тук е едно от най-красивите местенца на които съм карал. Малки пътчета които криволичат бързо из красивата природа и се гонят с реки в опияняващи нюанси на синьото и зеленото. До тук с агонизиращото придвижване, започва забавлението.



Губим малко време но както ще разбера по нататък, нито един ден няма да минем това което бях планувал първоначално…  В късният следобед поддавам на натиска и решаваме че няма да гоним Италия и днес ще спим около Любляна. Започваме да се оглеждаме за хотелчета и спирам  за да проверяваме какви са цените. Тази година за нощувките ще се грижим аз и Радо. Накрая след като установяваме че не ни харесват цените тук откриваме къмпинг където можем да пренощуваме.



Нищо особено, но на една от най-високите цени на които ще спим-14.5 евро на човек. Все пак къмпинга е уреден от всякъде, огромен и с много посетители, много дори и за това време на годината. Иначе мястото е живописно и се намира точно на брега на река Сава.
Днес изминахме по-малко от колкото очаквах-1101 км. Разпъвам палатката и паля мотора за да потърся от някъде бира. Няма работещи магазини. Няма. Тук вечер работят само ресторанти и кръчми. Е, нямам избор. Влизам в местен бар и се уговарям за 4 бири, като уверявам че ще им върна бутилките за да ми дадат бирата. Плащам висока цена за удоволствието да отпия глътка местно пиво, но нищо не може да се сравни с 4 бира в ръката на добри приятели. Наздраве. Вечеряме на масата и се забавляваме обсъждайки моменти от деня и плановете за утре. Разтребваме когато приключим и малко по-малко се ориентираме към леглата. Уморени отиваме всеки в своите сънища…

[Веселин Куршумов (Ротко)]

ДЕН ВТОРИ  -  Добре дошли





Ставам рано и съвсем не съм първият който се е събудил.



Утрото е свежо и приятно хладно. Няма комари макар да сме край реката и смея да твърдя че спахме добре. Е, някой все още спят и не искат да стават



Уговорили сме се да тръгваме в 8 и се надявам, това че Радо още се излежава няма да ме провокира да викам още първият ден. Ставам винаги в 6 за да имам достатъчно време да събера бавно и спокойно всичко, да се измия и приготвя за да тръгнем в уреченият час. Сега идва ред на кафето, закуската и последващото събиране на масата.



Малко по-малко всичко си влиза в ритъм и може би няма да закъснеем, много.
Стягам се първи и отивам с мотора до кръчмата от снощи за да върна бутилките както съм обещал. После чакам групата пред къмпинга и проверявам трасето което съм подготвил за днес. В 8.10 леко въздишам и си намирам занимание по мотора. Днес е денят в който ще влезем в Доломити и е първият момент в който ще се докоснем до планината. Габровеца чака с мен но не дава признаци на притеснение каквито имам аз.



В 8.20 вече съм мъничко ядосан. Тръгваме с половин час закъснение, и благодарение на пътя около мен бързо забравям и се предавам в ръцете на емоцията и забавлението.



Планините в Словения са много красиви и също има какво да покажат. За жалост нямаме  толкова време колкото ни се иска, и просто търсим най-прякото трасе за нашата планина.
Въпреки всичко не пропускаме каквото и да е било край пътя за да се забавляваме и правим снимки. Не пропускаме и момента да се докоснем и до момичетата които ни задяват по пътя.



Неочаквано зад поредният завой се открива езеро с чуден цвят. Веднага спирам за да му се порадваме за мъничко. През следващите 2 седмици ще видим безброй реки и езера във всички възможни цветове които някой може да си помисли че може да има.



Радвам се че до мен имам верни приятели, с които може да изживееш всеки един такъв момент от едно пътуване.



Надморското равнище започва да се променя и плавно навлизаме в планините. За обяд съм планирал разкошен ресторант но за целта трябва да спрем и да напазаруваме някъде. В поредното градче се отклонявам от пътя и тръгвам по табелите към магазина. Оставам при моторите а другите отиват да напазаруват.



Не се бавим много и подкарваме обратно по трасето. Не след дълго влизаме в първият тунел който изкачва пътят към езерото Саурис.



На високото излизаме само двамата с Денислав и спираме за да изчакаме другите.



Слизам от мотора за да се насладя на страхотната гледка.



Другите двама от групата се бавят и това връща спомените от сутринта. С Денислав минаваме по стената ( каква емоция е да караш по язовирна стена – нещо което неразбираемо защо в България малко по-малко става забранено ) и спираме в едно уширение където ще почиваме и обядваме. Когато пристигат и останалите настроението ми се връща бързо, и подканям всички да се настанят на дългата блок маса с най-невероятната гледка в  региона.



Още няколко снимки и потегляме напред . Караме където може, спираме когато видим нещо.



Понякога се получава страхотно. Когато спреш да видиш и снимаш нещо, снимаш и приятелят си който профучава край теб. После когато го догониш се оказва че той е спрял някъде и ти връща жеста. Това дава скорост на придвижването и много снимки на които си в движение.



Когато си на такова място като Доломити и знаеш че не можеш да си всеки ден тук, е много трудно да решиш дали да караш и да се наслаждаваш на трасето, или да се возиш и да съзерцаваш страхотните гледки около теб.



Знам че снимките не дават усещането което реално бихте почувствали когато сте там, но въпреки това ще ви покажа колкото мога повече от тази приказка.



Пътищата са направени за каране ! Виражите са правилни, завоите идеални и единственото което се иска е да даваш газ.



Върховно удоволствие за сетивата което пожелавам от сърце на всички !



В следобедните минаваме през емблематично градче за региона и спираме за хубаво Италианско кафе.



Ама сме едни позьори



Винаги има кой да застане и зад и пред обектива.



А материал има на където и да погледнеш.



След Кортина идват и едни от най-емблематичните проходи на Доломити.



Не пропускаме и да оставим стикери от 8 рожден ден на ТДМ България.



Уникални места за един моторист ! Имам хиляди снимки които искам да ви покажа.



Навсякъде е безкрайно красиво ! На всяка спирка се радваме като малки деца на посрещането което ни устройва планината. Макар да съм бил веднъж тук, се радвам на всичко сякаш ми е за първи път. Също като мен и останалите реагират супер развълнувано на всяка следваща картина, която природата рисува сякаш специално за нас.









Просто убийствено усещане ! Доломити са невероятно красиви, и потвърждават за пореден път че ще са винаги част от пътуването за което мечтая.



Времето минава толкова бързо когато ти се иска да спре. Ориентираме се към по-ниските части на планината и откриваме Camping Marmolada в сърцето на град Каназей. По това време на сезона тук няма почти никой, и можем да си изберем което място си харесаме за да нощуваме. Една от причините за пътуване в началото на Юни е точно това – малък трафик на мотористи, и лесен и евтин достъп до места за нощувка. Веднъж настанени някой се захващат с неприятни задължения



В това време аз отивам за бира…



И тук по това време няма отворен магазин от който да си купя бира. Жалко е, че пак трябва да пазарувам от някое заведение. Оглеждам се за някое по-простичко и изваждам големият портфейл…
Цената на бирата е 4 евро, за сметка на това е и малка. Взимам няколко бутилки и се връщам в къмпинга. За нощувка тук е 11 евро на човек и къмпинга е супер ! Взимам си едно душче, и сядам да пробвам сглобяемата маса на Радо. Инженерът е надминал себе си като е изработил маса която денем разглобява и крие в куфара си, а вечер разгъва и монтира на страничните куфари на Вальо. Уверявам ви, масата е достатъчно голяма за всички ни. Така  има място за храна, питиета и сладки приказки. Днес изминахме 400 км. което е почти добре. Въпреки всичко режа от маршрута за да се опитаме да влезем в първоначалният график. Утре също ще се напънем и ще трябва да променя трасето. В Доломити е много красиво и затова ще заспя доволен и усмихнат…

[Веселин Куршумов (Ротко)]

ДЕН ТРЕТИ – Доломити = СУПЕР





Няма по-красиво събуждане от това !



Да гледаш величието на тези планини, а пред погледът ти да стой нетърпелив любимият мотор който ще те отведе по-късно сред тях. Малко след мен стават и останалите. Радо има навикът да се излежава, а аз не пропускам да го подканям да става. Когато идва време за закуска откарвам най-мързеливите до масата.



След това прибираме каквото е останало, и потегляме по пътят нагоре.
Следват същите красиви и непрестанни завой по които карахме и вчера. Планината е невероятна !!!



За съжаление денят не започва както си мечтаех, и се налага да спрем защото не можем да продължим напред.



Пътят е затворен за ремонт. Връщаме се обратно и решаваме да заредим, хем да мога да променя и намеря друг път за да продължим. Докато пълним, всички се шегуваме с Вальо че само на него му зареждат мотора а ние трябва да се обслужваме сами. В последствие се оказа че това удоволствие се заплаща с по-висока цена на горивото…



Това ще ни е за урок и повече ще внимаваме на коя колонка спираме и кой иска да зареди моторите ни. С пълни резервоари и готови за предстоящото се понасяме нагоре по склоновете на това райско място. Еуфорията бързо се връща и ме кара да крещя в каската си от щастие. Тогава осъзнавам че всъщност аз не карам мотор, аз летя…



Опитваме се да караме бързо като се гоним по завоите. Тъкмо като си повярваме че можем, някой групичка ни изпреварва и ни показва че все още само се возим.



На върха, където са самите проходи, всички ставаме отново като малки деца и не можем да се нарадваме.



Не мога да ви покажа всичките няколко хиляди снимки, а и да го сторя пак няма да е достатъчно.



Докато пиша за пореден път сам себе си убеждавам, колко много обичам тази планина.



Както съм споменавал не веднъж, по тези места ще видите голяма навалица от мотористи и колоездачи. Някой от проходите редовно взимат участие в колоездачните обиколки на Италия и Франция, и е добре да съобразявате плановете си за идване тук с предстоящи спортни събития.



Дори и да няма такива, колоездачите по пътя са почти колкото мотористите. Въпреки че сме извън големият сезон, както казва Радо толкова мотори и по мото съборите не е виждал…



Мотори има всякакви, дори такива по които и аз успявам да се загледам.



Между проходите спирам от време навреме ако видя нещо интересно край пътя, но след това съжалявам че съм спрял. Като отявлен мрънкач започвам да се ядосвам когато започнем да се мотаем много. Уж спираме за снимка, а някой започват да се разсъбличат. Тъкмо си мисля да тръгваме и друг извади нещо за ядене. Така 5 минутка за снимка се превръща в 20 минутна почивка… Когато започна да налагам мнение бивам упрекван че не позволявам на групата да се наслади на гледката. Жалко, че всички бяхме на едно мнение когато показвах трасето и залагах целите а сега са на различно. Тук е момента да предупредя всеки който тръгва на такова мащабно пътуване, да прецени много внимателно какво очаква да види и с кого иска да кара ! Иначе може да се окаже в ситуацията в която бяхме ние. В момент като този решаваме че е време за обяд и намирам място край пътя където да отдъхнем за половин час и да хапнем докато променям трасето, отново.



Въпреки моментите на повишаване на тон, групата е в отлично настроение и всичко е наред ! Нормално е, големи момчета да си мерят…моторите. След обяд зачестяваме спиранията – горещо е и групата се нуждае от почивки. Докато едни търсят сянката и разпускат, други оставят ТДМски следи след себе си.



Новият асфалт и жегата погаждат лоша шега на някой от моторите – за малко да паднат поради потъване на стъпенката в настилката !?! Поемаме пак на горе в планината където времето е доста по-приятно.



Малките проходи просто пропускаме. На големите спираме за снимки и да поразгледаме. Докато другите почиват аз събирам камъни



Или следя за поставянето на отличителните ни знаци навсякъде.



Освен изящно реставрирани бижута…



…тук ще видим и най-новите тенденции в туристическите мотоциклети. 



Слизайки отново в ниското, групата минава през известното курортно градче Моена.



Спираме на самият център на града за да пием по кафе и да прегледам отново трасето.



Плановете са да хванем някой по-бърз път и да стигнем до Лаго ди Гарда където да спим тази вечер. След като идва кафето се чудя дали да го пия или да го гледам Ем го поръчах дълго…



Докато бъбрим на висок глас, от масата до нас ни заговаря Македонката Биба . Оказва се че работи тук и е силно учудена и щастлива че вижда Българи в този регион – навсякъде сме рядкост брат.



Почерпва ни с кафето а ние и оставаме магнитче от БГ за спомен. Това е иновация която реших да пробвам тази година а другите много я харесаха. Така домакините ни при които спим, или интересните хора които срещаме по пътя си биват изненадвани с този малък жест. Биба ни връща, като ни купува и тя магнити от Моена, но ние я затапваме с помощта на Радо и бутилка вино която той взима от местен магазин. Така след сериозна обмяна на смях и подаръци, трудно поемаме по оставащият за деня път.



Движим се възможно най-бързо като се опитваме да не нарушаваме установените правила за скорост в Италия. Слънцето слиза ниско зад планините и открива друга гледна точка на всичко под нас.



След дълго каране спираме в Рива дел Гарда и се настаняваме в къмпинг Европа. И днес успяхме да изминем 400 км.



Цената на човек е 12 евро. Разпъваме палатките точно до входа и след като отскачаме за бира и храна до Лидъл, решаваме да обърнем внимание и на езерото.



Почти сигурно е че това е мястото където всички ние оставихме част от себе си. Невероятно място! Изключително населено, все едно сме Август месец на Слънчака Ние също влизаме във водата.



Габровеца, на когото всичко му до колене, учудено гледа олимпийският ми опит в плуването.



Водата е приятна, чудна за къпане. Като се стъмни си взехме по душче и седнахме да вечеряме. После оставихме Вальо да спи а ние решихме да разгледаме крайбрежието и да се потопим в живота на местните.



Пихме по някой и друга бира, посетихме местна  Pasticceria  по поръка на приятел, и докато облизвахме сладко сладоледа, на дълго и широко обсъдихме всички жени в радиус от няколко километра Заредени с розови емоции се прибрахме в къмпинга и кой където му е палатката. Навих си часовника за 6 и заспах с мисли за следващият ден.

[Веселин Куршумов (Ротко)]

ДЕН ЧЕТВЪРТИ – Дивото, новото и старата любов Гавия




Утрото е хладно и чисто. Диша се лесно приятно. Докато правя кафе се опитвам тихо да вдигам останалите защото къмпинга още спи.



С топлината и аромата в чашата ми идва и апетита. Денислав и Радо отиват на сутрешна разходка, а аз сгъвам филийка с лютеница и пастет и проверявам трасето за днес.



Водата в езерото е невероятно чиста и пълна с живот. Лебеди и патици плуват и се разхождат по брега необезпокоявани, докато рибите плуват ненормално близко и спокойно. Моменти като този карат Радо да изпада в мигове на умопомрачение и лудост.



Давам магнит на хората които ни посрещнаха предната вечер, прибирам всичките зарядни които съм пръснал по околните контакти и тръгвам да търся туристите. Срещат ме почти в средата на препълненият до пръсване къмпинг. При подканите ми да побързат получавам подобаващи жестове.



Когато всички са привършили  с прибирането и хапването, аз съм готов с трасето и като по чудо можем да тръгнем навреме напред.



Групата поема по непознати за никого пътища които съм проверил по моята стара карта и един уникален сайт за всички любители на планинските пътища.

http://www.dangerousroads.org/



Пътят причудливо лакатуши покрай езерото като непрестанно се крие в безброй тунели в които има отбивки за населените места край водата. До Лаго ди Идро стигаме лесно и отбиваме от пътя за да стигнем в ниското до самия бряг. Паркираме моторите докато се радваме на други туристи които тъкмо си правят кафе.



Не ни отнема много време за да решим и ние да се възползваме от хубаво Италианско кафе. Въпреки това отделяме минутка и за фотосесия край водата.



Докато минавам през заведението си взимам днешната преса. Всички знаят колко много държа да съм информиран на местно ниво докато пътувам.



Новините са добри и обещаващи. Такава е и гледката наоколо !



Успях да запечатам и местен ерген който учтиво ми позира до своята лодка



Загубили достатъчно време подкараваме след група девойки на мотори. За мое съжаление карат бавно и ние ги изпреварваме. Докато минавам покрай водачът им виждам че те завиват по лош път който рязко тръгва да катери денивелация. Не ми отне много да осъзная че това беше пътят който исках да караме и ние… Става въпрос за тесни и необезопасени почти забравени военни проходи по които исках да минем. Бързо прецених че така или иначе сме доста назад от първоначалният график, Радо се тормози по такива трасета а и има още много тепърва какво да видим. В движение промених и заложих нов път който не ме разочарова. С отлична настилка и изключително тесен ! Няма по-тесен път по който да съм карал. Изключително красив, бърз и опасен заради лошата видимост на завойте където не могат да се разминат 2 мотора!!!



На билото спираме за мъничко и после потегляме надолу. Навлизайки в поредното село, и изскачайки от завоя едва успяваме да спрем пред изведнъж изникналото препятствие.



Не съм очаквал това да се случи в държава като тази. Не мога да отреагирам освен да снимам и да се  моля да не ме помъкнат със себе си. След като говедата ни подминават, на зиг заг избягвайки Европейските им акита, продължаваме напред по трасето.
По обяд спираме в един парк за отдих по пътя. Убиват ме тези! Такъв размах, такава красота навсякъде. Имат си шезлонги пръснати из ливадите, край приятният ромон на реката и с гледка към онези красоти за които тези 2 седмици живеем… Безброй алеи, пейки, маси за пикник и чешми с ледена вода. В нищото, извън града…




Опустошаваме по някоя консерва, подновяваме запасите си от вода и поемаме към емблематичната Гавия.



Един от най-дивите проходи на Италианските Алпи. Горещо препоръчвам на всеки който смята да идва по тези земи. Красив, и същевременно много опасен заради липсата на обезопасяване и твърде тесните участъци.



Въпреки лошата настилка на моменти, Гавия е уникален проход !



Тук е един от моментите в който прекаляваме и снимаме колкото можем и от където можем.



Щастлив съм ! Безкрайно щастлив ! Няма значение нито времето, нито моментните ми неразбирателства с някой от групата. Викам, крещя от щастие…



На върха е пусто в сравнение с предният път в който бяхме тук.



Радо пак се вдетинява когато спира до нас. Определено наличието на сняг прави емоцията луда. 



За жалост той не е достатъчно, много повече очаквания имах.
Тук е момента да посъветвам всеки който иска да гази Алпите да пътува Юни месец. Времето е добро заради по-малкият трафик и липсата на много високи температури. Освен това нощувките са на по-ниски цени и въпреки че има много мотори, все пак карате спокойно. За сравнение Август месец трафикът по по-известните трасета е толкова натоварен, че няма да можете да се насладите на карането.



Снимаме с 2 камери, 4 фотоапарата и 3 телефона Дано не ни свърши лентата.



След като напълних джобовете с камъни, а Габровеца огледа дали има свободно място за да сложим стикер…



…беше време за запечатване на всички нас на това място. Мисля че и преди съм сядал на тази пейка.



Екипираме се и един по един се изнасяме докато ту тук, ту там спираме за още малко спомени.



На път към Бормио има езеро което по това време на годината обикновено е замръзнало.



Страхотно място за почивка, снимки или просто за да останете няколко минути омагьосан от заобикалящата ви приказка.



Когато слизаме в ниското спираме за покупки в местен магазин. За мое съжаление, ще трябва да нощуваме тук защото след Стелвио пътят ни влиза в Швейцария а там е доста скъпо. Въпреки това имам идея за каране в околността докато още е светло. След като се забавиха достатъчно в магазина, приятелите ми излизат наполовина.
-   Къде е Денислав?
-   А, купува си сладолед
Нищо ми няма, няма да се ядосвам. Тръгваме покрай реката за да ги заведа до къмпинга където Радо много по-лесно от мен бързо урежда нещата.
-   Момчета, да покараме още малко?
Цъ, никой не ми угажда на акъла. Да сме си разпънели, да си говорим, да си починем…
-   Братче-казва Денислав-ако не ми беше показал къмпинга щях да карам навсякъде след теб, ама сега…
Стискам зъби, усмихвам се и потеглям.



Докато напускам къмпинга си повтарям как не мога да се сърдя на другите и трябва да оставя всеки да се наслади по своему на това пътуване. Е, аз съм дошъл да карам.



Отправям се към Ливиньо, където мисля да премина през още няколко прохода. Преди това обаче, ще се разходя до един язовир. Пътят изглежда обещаващ.



Обратни завой и никакъв трафик, не просто обещаващо, вълнуващо е.



Интересно става и когато настилката става малко не като за мен. В такива моменти най-ми е жал че съм прекалено натоварен за да се забавлявам. Е, ще давам газ колкото мога


Моторът поднася повече от колкото ми се иска и се налага бързо да прехапя устни и успокоя духът си. До Язовира стигам с нормално темпо и сам. Жалко е че няма на кой да разкажа колко ми е хубаво.



Надувам музиката в каската, и викайки по-силно от нея се връщам по тесният път почти до изходната точка. Тук джипиеса ми дава че трябва да мина по някакъв друг път… Интересно ми е да видя.



Отново тесен път който този път е еднопосочен. Всички улички тук са много стръмни и еднопосочни. На моменти наклонът който трябва да спускам е притеснителен, особено ако накрая свършва с обратен завой който и с колело не бих могъл да взема…



Излизайки на главният път карам бавно и се оглеждам наоколо. Силно учуден оставам когато минавам някакъв граничен пункт. Никой не ме спира и затова продължавам. Спускайки се в градчето завивам наляво и потеглям към границата със Швейцария. Тук има чуден проход който ще си остане само мой.



Видимостта е до безкрай. Надявам се няма полицай с камера в региона и решавам да се насладя на момента. Сам на пътя ТДМа ми показва че може…



Уникално е да летиш по тези завой. Отварям визьора и пускам вятъра при мен. Студеният Алпийски въздух ме кара да дишам с пълни гърди.



Минавам границата и се спускам в ниското след което тръгвам обратно нагоре за да навия още малко километраж днес. Лаком съм, а това прави резервоарът ми празен.



Надявам се в тази област горивото да не е много скъпо. Щом спирам до колонката виждам че бензиностанцията е от онези в които пъхаш банкноти в колонката. Мразя ги. Когато сме всичките горе долу се напасваме, но сам се зарежда трудно-или не можеш да напълниш догоре, или не можеш да събереш всичко…
До колонката оставам в потрес. Гледам и не вярвам на очите си. Цената на горивото е под 1 Евро… Габровеца ще умре от яд



След като пълня до горе ( жалко че не съм с кола сега ) тръгвам обратно към къмпинга. На пропускателният пункт този път има полицай който проверява. Спирам и го питам къде се намирам. Оказва се че Ливиньо е Италиански град но цялата местност около него е безмитна зона…
Когато се прибирам в къмпинга, Радо почти е приключил с готвенето.



Докато дразня Денислав с цената на горивото разпъвам палатката си ( 30 секунди ) и сядам да вечерям с останалите.



Равносметката за деня е 394 километра като последните 130 навъртях сам. Е, тази вечер съм на фанта и ракия ама пак се ядва. Когато другите си лягат аз отивам под душа за са заспя доволен и къпан след това. Сладки сънища.

[Веселин Куршумов (Ротко)]

ДЕН ПЕТИ – Стелвио 2 пъти, после през Швейцария до езерото Комо





Утрото е освежаващо и хладно. Денят обещава да е хубав и аз все още не знам колко дъжд ще има днес, колко ще съм мокър и колко ще се ядосвам… 



Докато чакам кафето да стане, се забавлявам гледайки как Габровеца се облича опитвайки се да не падне. Тази година Денислав все едно е най-близо до мен. Макар да се мотка понякога и той, сякаш като мен иска повече и повече от колкото времето ни позволява.



Събираме бързо днес и навреме внимателно заради мократа трева се изнасяме тихо от къмпинга. Като казвам тихо, относно говоря за моя милост и обичаните ми Ремусчета. Предупреден за по-строгите правила тук, сутрин монтирам заглушителите на ауспусите и карам така за да не се набивам много на очи. Въпреки това на излизане от Бормио не видях ярко оранжевата камера и минах малко не добре край нея – още чакам да не ми дойде честитка



Преди големият тунел под Стелвио спираме за да се порадваме н гледката.



Не случайно това е един от най емблематичните проходи на Алпите като цяло.



Пътят не става за скоростно каране заради десетките и само обратни завой, но е удивително място задължително присъстващо когато се планира трип до тук.



По платното ярко личаха надписите от преминалото преди не много дни Джиро ди Италия.



Пристигаме на върха по различно време всички заради честите ни спирания кой където завари. Признавам си липсата ни на координация на моменти е ужасяваща, особено когато горе не се намираме. Не разбрах защо не успяхме да спрем един до друг до табелата и да се разберем че всеки има примерно 30 минути да прави каквото си иска.



Въпреки това се радвам за мен и за другарите ми защото знам какво е чувството вътре в мен и какво е усещането да сме тук.



ТДМ частта от нашето подразделение все пак се движи заедно.

 

После тръгваме да проверим колко високо можем да се качим и така откриваме Радо, снега и най-високата точка тук
.


НА 2780 определено е забавно но аз исках повече…



В това време Валката като коза решил да се покатери до върхът който е най-близо. В началото леко се подразних че ще се замотка, но истинският гняв настъпи чак след като се прибрахме в България и видях снимките които е направил отгоре.



С 65 метра по-високо от нас той е видял пътят който аз не открих и така пропуснахме да качим моторите си на височина над 3000 метра. Няма много места в Алпите на които да минеш тази важна граница за моторите ни. Високите пътища обикновено са лоши и непригодни за тежките машини, а и по това време на годината все още отрупани със сняг. Стелвио е единственото място на което можете не много трудно да се качите до 3100 метра. На снимката ако имате такива амбиции, можете да видите как идеално чист път се вие от първият паркинг нагоре към нищото… Докато го търсих по-рано аз стигнах до писта и си помислих че още е рано и го ползват за ски. Това ще остане едно от най-големите ми разочарования тази година.



След като се събрахме и в силно приповдигнато настроение, застанахме за снимка до знамето.



Последваха разходки из павилионите за сувенири с луди по моему цени. Събрали повече от достатъчно щастие, тръгнахме в посока надолу. Миналият път тук се разделихме с групата, и аз слязох от там от където се качихме. За мен предстоящото бе ново.



Тесен и с много обратни завой-казах го вече. Истинско щастие, пак и отново ! Докато си на мотора се преоткривам, сякаш съм дете което тепърва прохожда. Не мога да намеря думи с които да ви опиша как се чувствам на тези снимки мамка му.



Когато стигаме в ниското решаваме че няма смисъл да слизаме повече. ОБРАТНИТЕ ЗАВОЙ СВЪРШИХА, ВЕЧЕ НЕ Е ИНТЕРЕСНО



Тръгвайки обратно нагоре започва да ръми. Не е опасно защото асфалта тук е точно какъвто трябва. Когато катеря е невероятен кеф да карам. Както се казва пълно раздаване. Излизайки от завоя давам колкото газ има и крещя под звуците на музиката. МОТОРЪТ ВСЕ ЕДНО ТОВА Е ЧАКАЛ. Толкова всеотдайно сякаш се радва повече от мен…



Обратно горе не спираме защото дъждът се усилва. Малко след като започваме да се спускаме се отбиваме в дясно и поемаме към Швейцария. Дъждът се усилва и Радо заедно с Вальо спират да се обличат. Денислав ме поглежда и без коментар продължаваме напред като се разбираме да се чакаме в ниското. Вече вали по-силно и надеждите ни да спре се оказват подмокрени. Късно е за да се обличаме и просто караме. Когато слизаме от планината спираме на първият разклон за да изчакаме другите. Времето се движи но не минава. Лекият ветрец и мокрите дрехи ме карат да треперя. Чакаме дълго, много дълго преди да дойдат и останалите. Заедно продължаваме по трасето напред. Докато карам се усещам че другите не се виждат в огледалата ми. Спирам да чакам.



Минава доста време и решавам да се върна и да проверя какво се случва. След няколко завоя виждам двама от групата спрели край пътя. Вальо липсва. Бил спрял на  мястото където предният път си загубил каската…
Мокър съм, студено ми е и вече съм изнервен за да се развикам. Някак си не мога да преглътна и това. Обръщам и без да давам обяснение тръгвам. Докато карам си мисля до колко съм прав. Всичко беше подробно обяснено няколко пъти, не веднъж. Разясних им как трасето е сериозно за толкова малко време и трябва да се напъваме. Все едно съм говорил на шапката си. Набивам спирачките и спирам за да чакам отново…

В най-старият зимен курорт на света влизаме цялата група.



Нямаме време за него и гледаме докато караме покрай езерото на Сейнт Мориц . Градчето е известно и с най-бавната железница в света. По старите релси построени още в началото на ерата на влаковете, се движи чуден експрес. През 291 моста и 91 тунела, влака преодолява разстоянието до град Цермат  за над 7 часа… Спираме на местна бензиностанция за кафе, храна и гориво.



Дъждобраните се прибират, мокрите дрехи се сменят със сухи. Топлите напитки тук оправят настроението и отместват освен облаците в главата ми и тези над нас.



Когато всички в групата са готови, тръгваме леко и продължаваме да зяпаме из градчето. На изходът спираме за фото и продължаваме.



Следва друго красиво езеро и понеже трафикът е спокоен, решавам да направя няколко снимки в движение.



Карайки с колоната, виждам с крайчеца на окото си паркиран ТДМ и давам знак да спрем за малко.



Докато аз слагам значка в пликче на съединителя, останалите си правят снимки. Намазвам и аз.



Градският пейзаж отстъпва и склоновете на планината отново се връщат.



В моменти като този забравям за ядове и мокри дрехи.

[Веселин Куршумов (Ротко)]

Докато се наслаждаваме на трасето, отново започва да вали. Този път се скриваме под стрехата на една църква. Слизам от мотора, и виждам че калинката която се качи на стоп в Бормио още ми е спътник. Стои на чантата ми с фотоапарата и се вози гратис
Тази нощ ще спим около езерото Комо, но преди това трябва да се разходим до още един проход.



Намиращ се на границата между Италия и Швейцария, Сплуген е проход който също не е за изпускане. За съжаление небето е отвратително черно и ще се задоволим само с едната му страна.



Валентин пак е ял козе сирене явно, и веднъж слязъл от мотора като луд тръгва да се катери на някъде. Това ще си му остане лудост за цялото пътуване



Когато започва да гърми, не се налага да ни се повтаря и обръщаме на обратно. Кара ми се, но не и в такива условия.



Докато спускаме си мисля как ще се настаним край езерото и ще отидем на разходка до някое по-голямо градче. Когато окончателно слизаме в ниското, си взимаме довиждане с планината и с максимална скорост поемаме към водата.



Когато започваме да се движим в гъсто населени места придвижването става тегаво. Макар и кротко момче от възпитано семейство, бързо се възприемам като местните мотористи и започвам да натискам пробивайки си път напред. На няколко пъти изоставам за да ме стигнат всички но след малко групата пак се разкъсва. Някой не искат да се навират и да борим трафикът което страшно много ще ни забави. Дори по светофарите не искат да дойдат отпред. За капак започва да вали а няма къде да спрем за да се облечем. Караме в дъжда оглеждайки се за място. Толкова гъсто застроен и населен район не съм виждал. Накрая става широко и в дясно се показва магазин с подземен паркинг. Спускаме се, намираме свободно място и се разсъбличаме. Всички са мокри и някак си без настроение. Радо се опитва да намери нещо за нощувка по интернет. Не спира да вали, час, после още един. Докато чакаме влизаме в магазина за да си напазаруваме каквото ни е необходимо. Малко преди края на работното време магазина остава с празен паркинг в който заплашват че ще ни затворят. За щастие дъждът спира и ние потегляме. Спираме на няколко места но или не е евтино или няма място за всички ни. Накрая в едно от селцата стигаме до хостел на самият бряг на езерото. Има 3 легла в стая за четирима. Вальо изръсва че ще спи на къмпинга отстрани. Не ми харесва и казвам на Радо да не бърза. Паля мотора и хуквам да търся друго. Попадам на семейно хотелче с къмпинг. Имали бунгало за нас. 85 евро ме устройва но цената няма да хареса на всички. Все ще измисля нещо с парите, но ще бъдем заедно, няма да разпъваме палатки и ще спим до по-късно. Наемам го и се връщам да зарадвам групата. На входа Радо ми казва че е дал парите. Давам му магнит на Пловдив, и отивам с него да се извиняваме на девойката. Оказва се разбрана и с омекнали колене от подаръка или от приказките на Радо връща парите.



Бунгалото е малко но достатъчно за нас. 15 минути след като спираме, се превръща в сушилня…



За съжаление Денислав нещо здава багажа и ляга на леглото уморен. Изкарвам аптечката и го наливам с хапове. Надявам се че ще се пребори и утре ще сме свежарки. Пия и аз един Аспирин за всеки случай. Отиваме до езерото за да видим как е, но водата е толкова студена че едва ли ще се престрашим.
Днес беше тежък ден. Валя ни 3 пъти и то като хората, минахме само 290 километра и се сдърпахме. Въпреки това докато си пия сам ракията над картата за утрешният ден, се надявам че всички ще се събудим здрави и ще продължим напред !
КОГАТО ЧЕТЕТЕ ТЕЗИ РЕДОВЕ ПРИЯТЕЛИ, НЕ СЕ СЪРДЕТЕ ЧЕ СЪМ ТАКЪВ КОГАТО ИСКАМ ДА ВИДЯ МАКСИМАЛНО. ПРОСТЕТЕ МИ АКО СЪМ ПРЕКАЛИЛ И КОГАТО ПАК РЕША ДА ТРЪГНА НА НЯКЪДЕ, ЗАСТАНЕТЕ ТОЧНО ДО МЕН. ОБИЧАМ ВИ !

[Веселин Куршумов (Ротко)]

ДЕН ШЕСТИ – Швейцария, или как се усеща човек в рая




Новият ден идва с нова надежда. Денислав се чувства добре, а това е най-радостното днес. Взимаме принадлежностите за кафе и отиваме на брега на езерото за да се насладим на момента.


Мястото е идеално за палатка, жалко че времето бе скапано. Небето и днес е криво, но аз съм оптимист и смятам че денят ще е хубав. Сами сме което ме учудва че само ние ставаме толкова рано, но може и хората като са видели че по брега има моржове, да са се изплашили и да не смеят да ни доближат.



За мое съжаление, водата и днес е ледена като снощи. Меракът ми да плувам и тук бързо се изпарява, особено като няма кой да ми угоди и да се прецака във влизайки с мен
Габровеца е над тези неща и кротко се превежда във вид.



Закусваме докато преговарям за днес заложеното, и после отиваме да събираме дрехите от просторите.



Днес програмата е страхотна. След като покараме по западният край на Комо, ще навлезем в Швейцария по сериозно. За днес съм планирал най-емблематичните проходи, които освен това са и първенци на държавата. По първоначален план трябва вечерта да спим във Франция защото в страната на шоколаде определено е много скъпо.
Малко преди 9, след като се сбогуваме с хазяите, бавно подкарваме покрай езерото. Както казах и преди, тук е адски заселено и трафикът е много сериозен на моменти.



Днес ще минем покрай доста реки езера и всякакви други водоеми. Лошото време не ни даде възможност за обиколка около езерото, но когато природата си науми нещо, ние няма как да не се съгласим с нея. Предполагам следващият път като дойдем, ще е доста по-слънчево



Държавата е уникална с разположението си и инфраструктурата.



Докато карам се опитвам да видя къде са ми колегите и ако мога да щракна някое фото.


Първи в списъка за днес е уникалният Сен Готард. Можете да минете този проход по магистрала, по първокласен път наполовина вкопан в планината или по старият павиран път който се вие като змия по склоновете. Тук се намира и най-дългият тунел в света. Със своите 57 километра, тунела позволява влаковете които се движат през него бързо да прекосяват Алпите превозвайки дори коли и камиони върху себе си. Като казвам влакове, скоростта в тунела надхвърля 200 км…



Докато се оглеждах да не объркаме пътя ( сефте ) хващаме варианта с павираната част.



Уникален и незабравим проход! Задължително препоръчвам да му отделите време когато идвате тук. На високото се вижда първокласният път който е защитен за да остане проходим през зимата.



Докато магистралата преминава през недрата на планината, децата с мотори се чудят къде да спрат и колко да снимат.



Времето е страхотно. След поредната фиба виждам краят на старият път.



Мястото е доста оживено и пълно с интересни за запомняне неща.



Любопитно е дори да видиш с какви колела, по-коравите от нас се качват чак до тук.



Оставяме си време за разходка из музея, магазинчетата и паметниците наоколо, като задължително си правим и порядъчно количество снимки.



Освен нас, тук могат да се видят и други МНОГО БЪРЗИ превозни средства



Когато групата на Шаро се събира, решавам да ги заведа и на другият път за да видят от къде са минали.



Качвайки се на първокласният път, намираме място на което да обърнем и спираме на паркинга до мантинелата. Такива моменти не се забравят !



Като най-северна точка от трасето ни, и предвид или леката зима или ранното лято, тази година Швейцария се оказва най-снежната от всички държави. Тук идва точното време да кажа, че докато пиша тези редове, в Алпите пада толкова много сняг че завиждам много на тези които ще ги посетят през 2018…



Напред по пътя идва ред и на следващият хубавец.



Малко се отбихме за него в страни от основното трасе, но това не е прецедент тази година.



Пътят е много бърз и уникално равен. Толкова изкусително ни кара не веднъж да прехвърлим ограниченията



Лошото е че съм чувал страшни неща, за нарушителите тук относно наказания и глоби. Съветът ми е да се опитвате да спазвате правилата, особено в Швейцария !



Дори да се движите с нормална скорост, можете да намерите какво да ви радва наоколо.



Следващ в списъка е небезизвестният Фурка пас. Тук ще откриете и мястото на което е стоял Джеймс Бонд при заснимането на един от филмите за него.



Решаваме и ние да станем сценаристи на няколко филма. На първо място е „ Никой не е по-голям от Милка „



Когато спираме с филмирането, решаваме да запечатаме и самодоволните си физиономии.



Обърнете внимание и как се прави завой във въздуха…



Жалко че не мога да обгърна това място, иначе не бих го пуснал от обятията си.



Ето затова Швейцария явно е най-доброто място за живеене.



Брутални пътища за каране.



Пак няма да споменавам с колко се кара там… Лошото е че видяхме доста полицейски коли а при тази видимост това не е много добре.



Поредното отклонение ни води в Нуфенен пас – вторият най-висок асфалтов проход в страната.



В езерото на върха си плува айсберг…



Връщайки се отново спираме на едно кръстовище за почивка, късен обяд и среща с колеги



След това идва ред на следващият ни любимец тази година. Тук срещаме тройка мотористи.



Други местни забележителности са водопадите през ледниците.



Интересни езера. И тези невиждани цветове породени от ледовете.



Това място също ще остане дълбоко запечатано в съзнанието ми.



Надвисналото отгоре ни небе което те кара да се чувстваш малък. А близостта на приятелите…



…да си присвоиш званието най-щастливият човек на света.



Небето обаче и мъничко плаши, не казващо ще вали ли или няма. Не го чакаме и тръгваме по склона.



Шансове да излезем от Швейцария вече няма. Веднага променяме плана търсейки подслон. Докато Радо  пита по разни хотелчета, аз проверявам други избързвайки напред. Цените тук са такива, че не ти се иска да оставаш много. Караме, спираме и питаме и пак продължаваме. Когато стигам до кръстовище и спирам да изчакам другите. Бавят се прекалено. Оставям мотора до самият път и проверявам цените в околните малки хотелчета. Не ме устройват и като виждам че моите хора още ги няма, влизам на пазар в магазина. Взимам само най-важното. Защо тези искат да ни свършим парите още днес ?
Когато отново се събираме, влизаме в частен имот в който собственика тъкмо е засадил новата трева на къмпинга. Докато Радо разпитва за цена аз им казвам да чакат и отивам в отсрещният къмпинг за още инфо. После излизам извън селото да проверя друго място което видях на картата. Не след дълго се връщам и след като събираме офертите се вижда че мястото където спряхме първоначално е най-добро. Радо уговаря цена от 15 евро на човек която си е супер за регион като този.



Подреждаме моторите, опъваме палатките и знамената. Днес минахме 310 километра, но какви километри само. Това е най-страхотният ден до момента!



При бързата консултация с групата променяме и плана за следващите дни. Първоначално исках да гоним Франция и чак на връщане, да отделим време на един специален връх тук в Швейцария. След проверка на прогнозата за времето в следващите няколко дни, решаваме да останем тук още една нощ. Утре ще обърнем внимание на една от черешките в нашата торта.



Подаряваме магнитчето на домакина, а той ни връща жеста с малки бирички Къмпинга има пералня, сушилня и всички условия които са ни нужни. Мястото за хапване също е супер.



Докато вечеряме си бъбрим с Валката за това дали ще вали тази нощ. Тъй като в къмпинга освен нас има само един колоездач, решаваме кардинално да събираме палатките и да спим в една стаичка с маси и пейки която домакина е превърнал в туристически кът. Вальо се кордисва на масата, а аз в последният момент си променям желанието и излизам да спя под навеса където ядохме. Чувалът ми е добър, и мисля че тук сред природата ще ми е по-хубаво…

[Веселин Куршумов (Ротко)]

ДЕН СЕДМИ – На гости на боговете





Слънцето и отблясъците които пръска навсякъде карат очите ми да се отварят. Не спах много удобно, но когато пътувам, къде спя и какво ям са последните неща които ме вълнуват. Сутрешни приготовления и закуска с кафе тук, са като в много звезден хотел.



След хапването, сваляме излишният багаж от моторите, прибираме всичко в стаята където спа Вальо и тръгваме обратно към последният проход от вчера. Днес е още по красиво !



Мястото е просто уникално ! За щастие, ще го минем и още веднъж когато се прибираме вечерта



Снимаме и после спускаме от другата страна. Комбинацията от сняг, слънце, планина и мъгла е просто феноменална!



Караме ту нагоре ту надолу като минаваме всевъзможни селца, проходи  и малки градчета.



Пътят е идеален, можеш да летиш по него ако искаш. Движим се в нещо като дефиле  и от всички страни само планини. Зад тях - още планини.



Красотата граничи с онова усещане за загуба когато виждаш до къде са се простирали ледниците, и къде се намират в момента.



Караме посока Цермат - град с ограничен достъп на превозни средства с двигатели с вътрешно горене. Оказва се, той не е единственият и има десетки населени места до които се стига само с влак или високопланински железници.



Стигаме до края на пътя и спираме до други мотори. Мястото изглежда безопасно, така че се надяваме да нямаме проблеми като паркираме тук. Когато се върнем, ще е хубаво да си намерим моторите тук, и не заключени от закона. Като знаем колко пари ще пръснем днес, дори парите от паркинга са важни. Купуваме си билет за влака и в точното време отчетено от Швейцарският часовник на стената, потегляме плавно.



Когато слизаме на другата гара, такситата вече ни чакат с нетърпение.



Бутикови магазини не ни изкушават. По предварителна информация ако в тази държава е скъпо, то в курортът магазините са още по.

 

Звъня на патриарх едно-заето, звъня на патриарх 2, някак си международно ни затваря… Е, ще се наложи да харчим нашите пари



Въпреки това ходим все едно сме много богати а хората около нас сякаш разбират и ни дават много лично пространство.



Навсякъде само туристи. Говорим спокойно и на високо-тук едва ли има други Българи.



Интересна архитектура допълва скъпите магазини и допринася за комфорта който изпитваме, па макар и да сме гости само за няколко часа. Чудно ми е колко би струвало да останем в местен хотел за една вечер и да се разполагаме с всички удобства и предложения от Цермат.



Както си катерим уличката нагоре, зад една от къщите се появява той, върхът заради който идваме.



Матерхорн е един от последните покорени върхове в Алпите. С височината си от 4478 е бил предизвикателство до 14 Юли 1865 година. Един от символите на Швейцария и на шоколадът Тоблерон, върхът се е образувал преди около 50 милиона години при сблъсъкът на  континентите Африка и Европа.



Чувствайки се като покорители, лесно намираме лифта от който ще се качим по-близо до този исполин. Билетът до мястото на което искаме да отидем е 100 франка!



 Като по чудо, момичето от касата казва на Радо че ако изчакаме до 13.30, ще има отстъпка и цената ще е 80 франка на калпак, като в нея влиза и посещение на ледената пещера - бонус. Не ни трябва много за да се навием и тръгваме обратно към центъра.

 

Докато се заговаряме с местните хора, аз решавам че е време за бира пък каквото ще да става. Влизам в една пекарна заради витрината която виждам и о боже, бирата е точно каквато трябва да бъде.



С по 2 бутилки във всяка ръка отивам при момчетата и е време за наздравица.
Първият тост го вдига лично бившият кмет на Сливен



Сега само трябва да чакаме за да мине още малко време. С интересна компания то направо лети и скоро сме отново пред голямо табло на лифта.



Идеята е със смяна на още 2 лифта да се качим на малкият Матерхорн. Лифтът на самият връх е на 4 място в сета и най-високата лифтена станция в Европа.



Снимаме за последно обвитият в облаци връх и потегляме по линията.



Първият е малка кабинка в която се озоваваме само четиримата.



Под краката ни няма нищо а гледките дори и зад стъклото са зашеметяващи !
На втората станция ни качват във вече по различен транспорт.






Докато се изкачваме виждаме Gornergrat (3089м), където се намира най-високата гара на открито в Швейцария. Железницата  функционира от 1898 година.



Снеговете изглеждат хилядолетни.



След още една смяна, ставаме част от покрива на Европа.



Тук е момента да подам поредната изненада и да подсладя животът на приятелите си с един Тоблерон донесен от България.



На тази височина се качват какви ли не чудаци. Не мога да ви опиша какво е усещането. Предполагам че сега сърцето ми си прави каквото иска там вътре.



На тази височина скоростта на вятъра е 44 километра и температурата е 2 градуса. Успях да изкарам около 10 минути по къс ръкав и после облякох всичко което имах.



Освен Матерхорн, около нас на където и да погледнеш има още 76  върха с височина над 4000 метра. Вълнуващо нали ?



Не че можем да му се нарадваме, но трябва да продължим иначе рискуваме да останем тук замръзнали и завинаги



Влизайки в ледената пещера се оказва че тя е владение на една група сепаратисти от БГ.



Под тонове лед ( луда работа ) откриваме един вълшебен стъклен свят.
На тронът му стояха двама…



В това време Валката опитва на вкус.



Ко да ги прайш, навсякъде са си като у дома си.



Всевъзможни фигури на кози, дракони, орли, мърмоти и какви ли още не животинки ще видите навсякъде.



Феновете на Ауди също има какво да видят тук.







Когато ми става студено и загубвам другите, решавам да излизам навън. Не мога да си обясня защо дишах някак тежко вътре, все едно някой ми е седнал на дробовете. На една от терасите намирам стълба по която да сляза за да се сдобия с малко камънак за мъкнене.



После с другите влизаме в ресторант – кафене където има и сериозен кът за сувенири. Форма за лед с Матерхорн и карабинери отварачки с надморската височина са на приемливи цени и ще останат спомен.



Когато пристига кабинката, бързаме да влезем вътре. Има много хора и внимаваме за  да не чакаме другата.



Разбирайки че се управлява самостоятелно, решавам да потегляме



Слизайки продължаваме да се възхищаваме на планината. За човек като мен, това е най-високото място на което ще съм се качвал през живота си.
Когато пак сме в Цермат, продължаваме разходката си като си позволяваме и да влизаме по магазините



Следва малко престой на гарата докато пристигне влака…



…и радост от факта че моторите ни са там където ги оставихме.
Те, ей толкова щастливи сме днес всички, като баба ударила от лотарията.



С носталгия поглеждам в огледалата отдалечавайки се от паркинга. Макар пътуването да не е достигнало дори до средата си, оставянето на Матерхорн зад гърба ми вкарва нотки на тъга.



Когато достигаме подножието на последният за деня проход, притъмнялото небе кара Вальо и Радо да спрат и да сложат дъждобраните си. Ние им махаме и продължаваме нагоре, като не ни пука особено от това дали ще вали или не. Наслаждавам се с пълна сила на пътя който вече познавам - няколко пъти минаваме от тук. Преди да спуснем другата страна, решаваме да се отбием до известният сред мотористите хотел и да огледаме от близо.



Небето отново е паднало ниско над нас което създава удивително усещане сякаш всеки момент ще се стовари отгоре ни.



Не виждаме нашите да идват по пътя който е като на разгъната карта пред нас.



Позирайки пред обектива, бавно тръгвам по стената и от там леко се спускам в притихналата под нас долина.



Отново се сещам за Цермат и времето ни прекарано днес там. Радвам се че променихме генерално плана и отделихме този ден. Така  губим малко но успяхме да видим всичко за което отидохме.



Представям си да вали и трещи и да трябва да изкарам почти 200 лева за да стъпя на върха. Там пък заблудена светкавица да вземе да удари…



Докато спускаме към нашето селце, се навираме по всевъзможни странични пътчета сякаш търсим нещо.



В крайна сметка се прибираме навреме. Пране, готвене, душ и сладко похапване с възторжени коментари за изминалият ден. По някое време каним при нас на масата Швейцарец който пътува с велосипед из региона. От него научаваме прогнозата за следващите няколко дни, интересно място през което трябва да минем и това че в този регион дори и за него е скъпо…
Преди да си легна на дървената пейка почти под звездите ( няма кой да се занимава с палатки ) се опитвам да вляза в интернет за малко. Като казах интернет, внимавайте с ползването на мобилни данни тук и в Сърбия ! По-късно ще разбера че тук съм оставил около 100 лева а в западната ни съседка 50 за някакви си минути в нета…
И за да не е толкова фатално преди лягане, днес изминахме 285 километра и успяхме да се покатерим ( да ни покатерят ) до покрива на Европа.

[Веселин Куршумов (Ротко)]

ДЕН ОСМИ – Покрай езерата та чак до Женева





Събуждам се преди часовника. Слагам вода за кафето и отивам да мия голямата си глава. След това закуска, събираме багажа и се лигавим.



Следва последна разходка наоколо докато чакам всички да се нагласят.





От тук катерим планината и правим леко отклонение заради един проход, след което гоним Женевското езеро около което ще спим довечера.



Уникални водопади под които минаваме и същият безкрайно хубав път. Жалко че слънцето ми пречи докато снимам.



Нищо, аз си щракам пък каквото стане.



На върха е пусто и не се бавим много.



За сметка на това все ми се иска водопадът да излезе хубав.



Тъй като няма вариант да изчакаме до довечера когато светлината ще е най-подходяща, палим и изчезваме също толкова бързо колкото и дойдохме.



Днес се очертава да слизаме все по-ниско и да губим контакт със снеговете които толкова много всички търсихме. Докато още няма трафик и пътищата са празни си позволяваме да караме като се опитваме да сме бдителни.



Когато слизаме в полето, компания обещават да ни правят езерата.
Местните също не ни оставят да се чувстваме неудобно.



Е, когато Габровеца се опита да им хване патката за да вечеряме с нея, не им стана много приятно…



Дали е лебед друг път ще спорим

Между две от езерата се отбиваме и навлизаме отново в планината.



Влизаме в една от най-красивите Швейцарски долини. Тук се намира най-високата железопътна гара в Европа – до 3454 м. се катери зъбчатата железница Юнгфраубан.



По пътеписи които съм гледал трябваше да има и огромни водопади тук някъде, но или до тях не се стига по път, или ние не ги намерихме нещо. След като пообикаляхме малко и не ги открихме, тръгнахме обратно към крайната ни цел.



Спираме за миг за да огледам трасето и картата и Радо веднага се възползва. Вероятно не отделихме нужното внимание на това място, но то така или иначе бе добавено в последният момент и лесно го прежалвам.



Около нас са само гиганти които всеки един планинар-алпинист би искал да има в списъкът си.



Покрай езерата животът си продължава…



Продължаваме и ние, като влизайки в едно градче започваме да се оглеждаме за магазин от където да напазаруваме. Единствено решение виждаме точно на пътя и се навираме покрай бариерата в един подземен паркинг. Обещал съм на момчетата че ще имаме време за пазаруване на подаръци и сувенири, така че нека са по-бързи сега. Оставам да пазя моторите и купищата дрехи и каски по тях. Габровеца се връща първи и казва че ще бяга до едното място, когато се връща започваме да се обличаме и да се готвим за тръгване. Е, точно тогава и Радо решава да ходи до тоалетна… Ей в такива моменти ми избиват сачмите. Замислям се дали като се върне да не се съблека и най-демонстративно да вляза да разгледам магазина а после да отида до тоалетна и аз…
Преглъщам и им обяснявам другата ситуация с която трябва да се борим. На изхода на паркинга не можем да излезем защото бариерата е цяла и няма как да я вдигнем. Българите обаче не падаме по гръб. Един излиза през входа, спира трафикът горе на пътя и останалите се измъкват по терлици. Вероятно има и друг начин, но аз този знам само
След като се движим известно време из ниски планини и приятни пътища, се озоваваме на високо било където Швейцарската асоциация на мотористите прави масов тест-драйв. 



Е, ако това не е магазин за играчки не знам кое друго е.



Веднага започнаха едни изневери и опитване на чужди…мотори.



Кой на каквото му се прииска, на него седна.



Подариха ни по една шапка и един ключодържател и ни изпратиха със здраве. Докато разглеждахме всички марки и модели които бяха тук, не можах да не се зарадвам най-много на една 900ка. Веднага издирих собственика и го закичих подобаващо.
Няколко завоя по-напред друга атракция на пътя.



Клуб на почитателите на военни машини или нещо подобно.
После станахме част от задръстване, после още едно - личеше си че става все по населено. Когато стигнахме до езерото, трябваше малко да се отклоним към Швейцарската част за да видим един замък на брега. Поради голямата жега, трафикът и липсата на място, аз останах при моторите а другите влязоха да разгледат.



Малко по-късно карахме обратно по пътя. Идеята бе да влезем във Франция и да спим някъде там.



Уморени обаче спираме на кафе покрай езерото за кратка почивка и вдъхновение



Докато дръпваме кафенца на поносими цени, задавам координати за къмпинги по пътя. Половин час по късно се настаняваме в полупразен страхотен къмпинг на който ще спим за малко пари.
-   Каква е цената – попита Радо?
-   7.50 –отвърна милият собственик – Фактура искате ли?
-   Не – учтиво му отвърна къдрокосият Българин.
-   Е, ми тогава ми дължите по 5 евро…
Мислех да го питам за всички или на калпак, ама викам айде да не прекалявам с хорската добрина. Хвърляме набързо багажа и направо към Женева, ей къде е.



Не е далеко ама толкова време се пътува до нея. Уж излизаме от населени места пък все е населено наоколо…



С последните лъчи на света Радо успява да запечата момента. Покрай него и ние щракаме каквото ни падне.



Задължително се логваме с един ТДМски стикер на пристана…



…продължаваме с тълпата от туристи да се дивим на големият гьол.



Докато си търсим центъра на града в лудият трафик и супер объркано за нас движение, ще спираме да запечатваме във вълшебните метални кутии които всички носим.



Кой кога тръгва и къде отива… Много е трудно да си намериш място като не знаеш всъщност къде си :



Става студено и решаваме че достатъчно сме се лутали в търсене .



Докато намерим проклетият изход вече не си усещам голите ръце. Тя майка все ми вика обличай се, ама аз нали съм мъж… Якето остана в къмпинга – за к‘во ми е, ей къде е Женева…



Добре че в куфара се търкаля една подплата та да мръдне малко работата.



На обратно докато караме, още по-бързо си тракам със зъбки. В къмпинга влизам свеж като марулка. Веднага взимам мерки - ракийка, за всеки случай. Когато всички заспиват, оставам сам със себе, с навигацията и картата. За съжаление започвам да променям отново трасето. Днес минахме 400 километра, но първоначалното ни изоставане не може да бъде наваксано. Най-лошото е че може би ще трябва да се откажем от моста Миоо който искахме да видим. Утре ще го мисля, сега ви оставям и лягам.

[Веселин Куршумов (Ротко)]

ДЕН ДЕВЕТИ – Колко може да е топло през Юни.





Утрото е топло, предвещава с чистото си небе денят да бъде същият. Докато някой все още спят, залагам канчето на примуса и бегом към санитарният възел.



Къмпингът е отличен и с всички необходими удобства на една ръка разстояние. Докато обикалям из банята, събирам всички зарядни по контактите. Фотоапаратът и камерата ми имат общо 5 батерии, а за капак телефонът също има нужда от заряд. Започвам да събирам багажа, а някой от колегите решават да проверят как е езерото рано сутрин.



На големите маси до нас закусваме и пием кафе с планове за деня. Днес трябва да спускаме на Юг през Франция за да достигнем покрайнините на Гренобъл. Това не означава че не съм приготвил куп проходи които да сборим. Предният път когато бях тук, другите караха по тях а аз търсех равни пътища в ниското за да се придвижа до морето. Сега мисля да си покарам хубавко.



Тръгваме навреме и се оглеждаме за бензиностанция по пътя. Като че ли днес всички са ги скрили някъде. Лутаме се и губим много време. Накрая спирам и ровя в навигацията. Отклоняваме се от пътя и леко се връщаме, но по-добре така от колкото да закъсаме за гориво в планината. Намираме бензиностанция в двора на голяма верига магазини. Спираме на колонките и тръгваме да вадим пари за да заредим. Бензиностанцията е без персонал, но за наше голямо учудване, тъпите колонки не приемат и банкноти…
Двамата с Радо вадим картите и пълним моторите. Времето лети и загубихме почти час в търсене на това гориво. Втори път няма да заредя така ! По късно докато говоря с България, ми съобщават че имало извършена транзакция за 150 евро от картата ми. При проверка ме уведомяват че такива измами не били прецедент! За щастие, два дни по-късно, след многобройни обаждания от роднините ми до банката, парите ми се връщат и грешката е изчистена. Повече никога няма да зареждам с карта от колонка, ако ще да трябва после да бутам!



Пътят е по-скоро скучен от колкото интересен. Караме през ниски планини през безброй селца, малки градчета и моментни гледки към високите планини. На една от тези спирки, виждаме в далечината и първенеца на Алпите и Европа – Монблан.
Малко по-късно докато катерим, Радо открива път към тайно място в полите на Франция…



Така е, младите все настрани гледат, аз изобщо не го видях това.
Тук не е като в Швейцария. Макар че се движим на височина над 1600 метра, температурите са много високо. Не искам да си представям какво е тук в краят на Август…



С надморска височина от 2000 метра, Маделине представлява гол проход където ветрецът давя някаква надежда на достигналите тук.



Липсата на сняг се усеща, и като стойности на температурата, и като емоция докато караш. Покрай пътя се появяват някакви животинки от време на време.





Следва ново спускане и друго изкачване.



Въпреки липсата на Алпийският дух, все пак усещането като цяло е приятно. Докато катерим, в главата ми нахлуват спомени от пребиваването ни тук миналият път.



Кратките почивки ми позволяват да проверявам до къде сме стигнали и дали се нуждаем от корекция за да не изоставаме много. Не съм споделял, но е изключително трудно да махнеш от списъка нещо което си искал да видиш. Да решиш кое би било по-малко интересно за да го зачеркнеш…



Малко преди Гренобъл се отделяме по третокласни пътища за да търсим един много серпентинест проход. По пътя има прясно запълнени дупки които могат да накарат косата ти да настръхне. Свикнал с правилните виражи, си лягам подобаващо докато в един завой, задната ми гума попадна на такава кърпена дупка. Не знам дали от жегата, новият асфалт бе като силикон. Гумата ми потъна и моторът се хлъзна. Изведнъж рязко спря да ми се кара… Пуснах Денислав да ме изпревари и зачаках Вальо да ме настигне. Мисля че за днес приключих със състезанията.



По супер тесен еднопосочен път стигнахме до проходът от снимките. За съжаление, няма от къде да го видим така както ни се искаше. Обрасъл с храсти и дървета можеше само да му се насладим спускайки го. Последва скучно придвижване в големият трафик около града. При зареждане в местна бензиностанция, момчето на касата не ми даде касова бележка и ми върна по-малко пари. Не се усетих докато не излязох и тръгнах да прибирам рестото до мотора. Бесен се върнах и му обясних че е станала грешка. Тъпото копеле ми каза че не разбира. Поисках му да извади касова бележка но той само ме гледаше. Веднага влязох в роля и при споменаването на майка му и  всички членове на семейството му, гадината веднага се усети че ще стане топло. Клиентите ми обясняваха да бъда спокоен, а аз не спирах да сипя всички ругатни за които се сещах. В такава ситуация преглъщаш, показваш среден пръст или нещо друго и тръгваш преди да са пристигнали органите на реда. Докато си мислех какви лекарства да си купи с парите ми малката гадина, вече излизахме от големият трафик и търсихме хотели и къмпинги покрай пътя. Удряйки на камък на няколко места, оставям момчетата край пътя и влизам в една уличка да проверя следа. Оказва се интересна и бързо се връщам при тях. Скрит в гора насред полето, къмпинга е в двора на собственика на имота. Частен къмпинг в къщи - срещано явление тук. Сенчесто и с басейн който за жалост не можем да ползваме днес… Преди да разпъна отивам до местен магазин от където се сдобивам с бира и разни други дреболии. Вече мога да къмпингувам спокойно.
Изминали сме само 340 км. Докато пръсваме багажите, радо казва че гумата му си е отишла и не може да продължи. Проверяваме за магазини наоколо, се оказва че утре е почивен ден за тях и няма от къде да сменим гумата. Проверяваме и нашите гуми, които също са силно износени но се надяваме да ни приберат. Кофти ситуация която сме отработели предварително в самото начало. Когато вечеряме се разбираме че той остава тук за гума, а ние продължаваме напред по трасето. Щом е готов ще ни настигне и ще продължим заедно. Пътищата тук са много апетитни, и като добавим тежките мотори и желанието да се напъваме по завоите… Съветът ми към всички е нови гуми преди старта. Ние подценихме състоянието на нашите. Уморен съм а и няма къде да седя и пиша тук. Лягам си рано и заспивам задавайки си безброй въпроси…

[Веселин Куршумов (Ротко)]

ДЕСЕТИ ДЕН – Лутане в пущинака (как се търсят съкровища )






Ставам тихо и след процедурите по 100 процентово отваряне на очите започвам да прибирам багажа. Хапваме на крак заедно с кафето, опитвайки се да пазим тишина и да не будим Радо с който си взехме довиждане вечерта.



Избутвам мотора извън къмпинга, и когато се убеждавам че е достатъчно далеко, натискам бутона който отприщва ръмжащите зверове …



Когато идват и останалите мускетари, поемаме по трасето за деня. Трудно стигаме града заради старата карта на навигацията ми и многото затворени речни мостове или еднопосочни пътища. Накрая типично по Български прегазваме някой правила и се оказваме на желаното от нас място. Минавайки покрай кокетна бензиностанция оставаме цивилизацията зад нас и навлизаме в скалният масив над Гренобъл.



Тук са съсредоточени десетки интересни и красиви проходи. Пътищата не са много известни и поради липсата на достатъчно табели стават трудно откриваеми. За съжаление подробните карти които бях поръчал от региона дойдоха късно…



Решаваме да се движим по трасето което успях да сглобя с помощта на старият атлас и Гугъл. Първият удар е братът на Триградското ждрело-Гренобълското такова



Повечето пътища тук са изградени за придвижване по време на войната. Много от тях вече са затворени заради разрушения или се допускат само за пешеходци или колоездачи. До един такъв затворен път, откриваме и така известните трима танкисти.



Единият обеща да даде интервю за нас, ама друг път че сега  позираше за корицата на местно списание.



Макар и разрушен, старият път е заменен с тунел през недрата на планината. Няма как да пропуснем и да не минем по него, няколко пъти.



От другата страна ясно си личи къде е минавал старият път.



Изкушени сме да опитаме да се наврем там, защото съм гледал как ендуристи стигат още малко навътре по него. За щастие здравият разум надделява над научните ни желания и идеята отпада.

 

Това съвсем не означава че няма да свършим някоя друга простотия Взимайки предвид фактическото състояние на трафика и местната инфраструктура, тричленното жури реши – спираме за снимки в тунела.



Това не трябва да ни прави лоши в очите ви. Ние сме добри момчета които спазват законите. Просто понякога ставаме такива деца, че трудно съзнаваме кое е добро и кое не чак толкова… За да докажа твърдението си, веднага излагам снимка номер 2372.



Движението не е много натоварено наистина. Впечатление правеха стотиците деца с велосипеди които срещахме ! Представете си цял клас ученици на колела. Представете си още придружаващата ги кола и учителите им на колела и оборудвани със светло отразителни  елементи. Е, в този ден срещнахме една дузина такива групи. Когато стана време за обяд, спряхме под дебела сянка за почивка. Оказа се намирането на всички пътища тук е много трудно начинание и едва ли ще мога да се сборя с него. Въпреки това не исках да си тръгна без да зърна съкровището в местният фолклор. Докато момчетата почиваха аз влязох в местно кръчме където получих информация за прохода който търсех. Купих и сувенири с които по-късно щях да ги изненадам След обяд продължихме да се лутаме из региона повтаряйки някой пътища по няколко пъти. В лабиринта често карах спътниците ми да ме изчакват докато проверя какво става напред. Когато влязохме в поредното селце видях кафе и им казах да поръчват докато ме чакат.



Скоро откривам не едно а две съкровища по пътя и щастлив се връщам при останалите. Докато пием кафе коментираме за моста Миоо и това как няма време да го видим. От мястото на което сме в момента е най-добрият момент за отскок до там. За съжаление, отиването и връщането и то в стегнато каране би отнело един ден който ние малко по-малко изгубихме до тук в пътуването си. Не можем да видим всичко, не и за малкото време което имаме.



След като обозначаваме че този път не е само на Моторрад продължаваме напред.



Проходите тук не са високи, но са така вкопани в скалите и толкова страшно стоят над реките под нас, че дават усещането за полет.



Когато стигаме до дългоочакваната цел спираме за обща снимка. Като по молба, от всякъде  започват да се появяват други групи мотоциклетист.



Макар слънцето отново да ми пречи, гледките са вълнуващи !



Пътят е стар и тесен. Вие се покрай скалите като на места просто минава през тях.



И тук трябваше да минаваме няколко пъти…



Това е една от перлите на пътищата край Гренобъл.



Комбе Лавал определено е правилното място ако стигнете чак до тук !





Когато ни омръзва ( не, не е ) тръгваме към набелязаната точка за нощувка.



Колкото по-ниско слизаме , толкова по-топло става. Понякога съчетаваме кратките почивки за снимка с разсъбличане за да не се запалим.



Аз не пропускам и да си сверя картите. Харесвам извитите пътища, но не винаги можем само леви и десни завой да редуваме. Преди да е станало тъмно, се отбиваме от бързите пътища и намираме свит в планината покрай бурните води на река малък къмпинг.



Има си всичко което ни е нужно и оставаме при цена от 7.50 на човек.



Мястото предлага езерце за желаещите да се топнат в студените му води.



Когато другите опъват палатките си аз решавам да се разходя и да огледам наоколо



Определено край реката най-ми харесва.



Имат и малък басейн, до който така и не разбрах защо не мога да отида ( винаги съм мислил че имам добър Френски ) .



Изглед към къмпинга и нашето място.



Когато приключвам с обиколката разпъвам и аз. Следва баня и привеждане във форма. Докато се къпя ще ви дам ценен съвет който научих от моят приятел Ники Тетевенски. Не изхвърлям старо бельо и чорапи. Което трябва се кърпи и прибира стриктно. Когато тръгна на път вадя тайните запаси. След края на деня изхвърлям и така освобождавам място в багажа си. След банята съм чисто нов. Запомнихте ли?
После примъкваме всичко необходимо до масичките на които ще вечеряме.



Докато хапваме обсъждаме деня и всичко което ни се случи. Изминали сме 385 километра и макар да се лутахме много в жегите, всички са доволни от деня.



Край палатките решаваме да проверим как са нашите гуми. Макар че вчера гледахме че има още живот в тях, днес задната ми гума сякаш е останала някъде на пътя. При поредното завъртане виждам телове… Никога не съм виждал гумите си без грайфер, телове дори не знаех че имат Докато говоря със собственика къде можем да намерим гума, Денислав ми съобщава че и неговата гума останала някъде. Да, верно че пътят им е път, ама ние чак толкова много ли караме? Веднага си спомням как излизам от завоя когато Женя е зад мен и колко различно е когато я няма. Нима гонениците ни с Денислав са ни оставили без гуми ? И защо това стана ден след като се разделихме… Звъня на Радо за да го чуем как е. Намерил си е гума, утре ще я сменя. Когато му казваме за нашите прихва да се смее
Е, и тази нощ има за какво да си мисля докато заспивам

[Веселин Куршумов (Ротко)]

ДЕН ЕДИНАДЕСЕТИ – Нови гуми, нови завой





Като всеки ден, ставането е ранно. След нормални хигиенни процедури пием кафенце на масичката, сгъваме консерви и се смеем. Интересен атрибут е бутилката от кока кола пълна с…лютеница Трудно и бавно се пълни, но няма чупене и лесно се вади въздухът от нея за да е трайна в топлите куфари.
От тук до Барселонет километрите не са много и не си даваме зор. Докато карам постоянно си мисля какво би станало ако гумата не ме изкара до града… Лесно намираме сервиза по картата и описанието от съдържателите на къмпинга, и рано-рано първи се настанихме до сервиза. Докато чакаме да отворят започваме да се тормозим дали ще има гуми с нашият размер, дали ще се намерят и 2, колко ще ни излезе цялата тази непредвидена история…



Когато хората идват и отварят чинно изчакваме да изкарат една камара мотори от сервиза и да ни повикат. Докато свалят гумата на Денислав аз започвам да се чудя коя гума да взема. Докато се притеснявах дали ще има, сега не мога да избера.



Щом идва моят ред на масата, решението още не е взето. Трябва да избирам - чудо. Пък да е ново, пък най - хубавото, ама що е най-скъпо да му се невиди… Като махаме високата цена и старата година, решенията бързо се взимат.



Монтира, излъска джантата, обезмасли диска на спирачката и ми смаза веригата… Изумен съм от отношението, а и цената на гумата не е лоша. За 145 евро получих нов Мишлен с всички екстри и баланс.



Както се казва в една реклама, старата е много стара… Не мога да повярвам колко бързо се случва всичко – единият ден имаш а другият не.



Обути с нови гуми и предупредени да сме внимателни през следващите 50 километра, вече можем да потегляме. Днес се намираме най-далеко от дома. От тук започваме обратният път, което някакси навява тъжни мисли. Затварям за миг очи, и когато отново ги отворя съм само тук. Време е за опознаване с новите гуми.



Предстои да се качим на най-високият асфалтов проход в Европа. В Австрийските Алпи има по-високо място но то е без изход и трябва да се връщаш. Чувал съм и за такъв в Испания, надявам се да проверя някой ден.



Не знам дали дочаках гумите да се изтъркат достатъчно, но малко по-малко започнах да се отпускам нагоре по завоите.



Ако има СПА почивка за мотоциклетисти, то тя със сигурност е тук ! Изпитвам наслада не само докато карам, а и докато снимам как се радват на пътя приятелите ми.



Грапава пътна настилка която напълни гумите докато се качим на върха ! Не съм от хората които могат често да се хвалят с такова каране. У дома никога не мога да видя задната си гума черна от край до край, тук това е ежедневие.



Когато сме горе спираме моторите си и отново ухилени до уши започваме да се прегръщаме все едно не сме се виждали 100 години.



От снимките се вижда къде минава пътя, като в най-горната си част той става еднопосочен и има път по който да се качите, и друг по който да се спуснете. Жалко че идваме толкова късно и не е останала никаква снежна маса наоколо.



Мястото има историческо значение за Французите, и дори в делничен ден е доста посещавано. От тук има пътека към самият връх която този път Валката отказва ?



Снимка със знамето винаги е била идеален момент.



Докато се катерим нагоре не спираме да гледаме с широко отворени очи.









Не е трудно в такива моменти да останеш сам със себе си и да се радваш на вътрешното си усещане и емоция.



На върха има схема с компас който показва посоките, и всички върхове наоколо.



Под сивата пирамида се събираме и тръгваме обратно надолу.



Не пропускаме да се отбележим със стикер и снимка за да ни тагне Денислав във фейса



Изключителен афинитет имахме към всички указателни табели по трасето.



При Денислав това се виждаше особено когато става въпрос за предстоящата колоездачна обиколка на франция.



След този, идва ред на следващият проход по пътят ни.



Тук имам удоволствието да връча значка на собственика на този ТДМ. Няма мотор който да изпуснахме тази година по пътят си, всички ги окичихме



Това не може да не се отпразнува. При това че е време за обяд и имаме нужда от почивка, решавам да почерпя момчетата с нещо местно. Като гледам как хапват другите мотористи по масите, вероятно не е лошо.



Беше трудно да се разбера с баба която говори само италиански, ама след като ме навика да не чакам че дядото щял да ми ги донесе и се ухили до уши, спрях да ръкомахам и дудна на нашенски.



Е тва е, лапаш jambo crue e formag  и не ти пука. После телефонираш на скъп човек докато си пийваш кафенце…



…и гледаш не какво да е, а супер мотори на фона на Алпите. Нещо по-добро да ми предложи някой може ли ?



Мисля че нямам нищо против тук някъде да се преместя да живея.




Да, хубаво е но пак трябва да си тръгваме. Спускаме се отново в ниското и газ към следващият в списъка. Тази година трябваше да минем над 100 прохода. За мое голямо съжаление ще покрием едва 80 процента от зададеното в графика…

 

В ниското тече поредната река със странен цвят, която малко по-късно се събира в красив водоем.



Високо над нас пък има стара крепост. Като казвам че всяка година ми се иска да идвам в Алпите това не е пресилено. Ако решите че ви е писнало от завой, можете да се отдадете на плаж в безкрайните езера или в морето, да обикаляте китни селца и красиви градчета…



На път сме към много красив и завладяващ проход, отново на границата межди Италия и Франция.



Докато катерим в отново Алпийски стил, се сещам за Радо.



Днес заедно с нас той е сменил предната си гума, но е променил плановете си. Когато си говорихме с него вечерта преди да се разделим, ми спомена че моето виждане за приятно прекарване го натоварва и му се вижда по-бързо от колкото му се иска. Починал си един ден около басейна в къмпинга, нашето момче тръгнало към Ница, Монако и ривиерата за която говорех преди малко.



Аз го пратих за гума, той къде отиде да я търси. Докато се разхождал край брега попада на най-добрият полицейски мотор .



И в мечтаният от всички момчета паркинг.



Е, може да не са му разрешили да я подкара, но поне да е на червеният килим до нея не са му отказали…



В това време ние се побърквахме от кеф.



Уникален проход който горещо препоръчвам ! С температура под 10 градуса, идеален за разхлаждане след големите горещини в по-ниските чати.



Непрогледна мъгла която се изкачва от към Италия и се превръща в пухкави по Френски облачета разкривайки гледка към долината.



Невероятна гледка и усещане.



Голяма радост, голямо чудо



Вальо направо откачи



И започна пак интернационално да се снима.



Правим още някоя и друга снимка и се ориентираме към потегляме. В такива моменти осъзнавам че можем да оставаме на всяко такова място над час, но желанието да видим повече не ни позволява.



Оставяме го, защото знаем къде е и пак ще се върнем някой ден ! Следващият път когато съм в  Алпите, ще направя трасе в което всеки ден ще е като днешният.



Докато спускаме, се редуваме да спираме и снимаме всичко което ни се стори интересно.

[Веселин Куршумов (Ротко)]

Местните пък проявяват интерес към нас въпреки че се държат културно и не ни спират за да ни искат автографи.



Постройките са в типичният за региона стил и изглеждат супер сладки. Сигурно би било хубаво да отседнем за 2 седмици тук



Докато зяпаме около нас, не пропускаме да хванем в действие някой от групата.



Този ден не се сещам къде обядвахме. За сметка на това е толкова наситен с красиви пътища. Следващото място е също емблематично. Момчетата идват за втори път тук, докато аз ще видя за първи път това специално място.



Спецификата е в това че цялата планина наоколо е като един голям каменопад.



Уникално място, като всяко друго тук.



Когато стигаме превала се чувствам като шампион.



Тук всички ставаме шампиони!



Не пропускам да застана до внушителният пилон който до сега бях виждал само на снимки.



Докато се лутаме в еуфорията си, виждам приближаваща 900ка.



Не пропускаме да се отчетем с подарък и да запазим новият ни приятел на снимка.



След сбогуване, слизаме бързо в ниските части и влизаме в някакво градче. Спираме да
напазаруваме от не голям магазин.



Използваме момента за обаждане по телефона и кратка почивка



Валката пък решава да почерпи. Е, нима ще му откажи някой?
На излизане от града се движим в колана с максималната позволена скорост за пътя. Въпреки това, решавам че няма да чакам и изпреварвам колата пред мен. За секунда като че ли нещо проблесна. Няколко километра след това компанията ми ме настига и ми присвятква с фарове. Спираме в страни от пътя



-   Аве, майна, ти видя ли камерата?
-   Ми не, ма си викам че май светна нещо…
-   А после видя ли си регистрационният номер на огромното електронно табло над пътя?
Да бе, няма начин ! Е, квото е такова, караме си пък каквото стане. Да се надяваме че нищо



Още проходи, и още проходи. Днес трябва да минем и през място което другите не знаят а аз ще повторя.



Със своите 2642м. Галибиер е изключително красив. Късното време прави проходът празен и само наш.



Докато го изкачваме сами на пътя, около нас постоянно подскачат животинки.



Мърмотите които видях днес бяха над безброй ! Не съм си представял че има толкова много. Появяват се след всеки завой и камък.



Докато качим прохода виждаме над 40 сладки дребосъка.



Радваме се че никой няма над нас и вероятно ще сме последните които днес са минали от тук.



Красиво и много приятно. Часът е 8 вечерта. Виждаме под нас двойка която разпъва палатка. Оказва се че ако късно си тук можеш да нощуваш ако си кротък и се стараеш да не оставяш щети след себе си. Опитах се да убедя Денислав да нощуваме и ние тук но нейсе – студен било.



Нищо, следващият път. Валката одобрява и дава знак преди да потегли.



По тъмно намираме къмпинг след малко лутане из околията. Момчетата не се сърдят и стоически приемат всичко. Малко преди 22 часа влизаме в къмпинга. Взимаме си душ на бързо защото след 20 минути топлата вода спира. Хапваме и вдигаме наздравица за невероятният ден който имахме днес! Изминахме само 286 км. Не много но страхотни километри !
Цената на къмпинга е 7.20 на човек. Слагам момчетата да спят и се захващам с трасето за утре. После тихо се прибирам в палатката и затварям очи.

[Веселин Куршумов (Ротко)]

ДЕН ДВАНАДЕСЕТИ – Дежавю в Швейцария





Утрото идва хладничко. Както обикновено ставам тихо и първи. Моите двама спътници сладко спят под дървото увити в чувалите си. Струва ми се че Габровеца леко му е студено. Е, за какво са приятелите ако не да те завият Мятам дрехите си върху него.



Сега на светло мога да огледам къмпинга. Мястото е хубаво, макар баните и тоалетните да не са нещо особено. Е, все пак за тази цена и за нашите изисквания е супер. Високо над нас има някаква крепост.



След закуска и точно навреме тръгваме по трасето за днес. Ще се опитаме да излезем от Франция, да преминем през Италия и да влезем в Швейцария. Ако имаме време и от там ще излезем днес. Изобщо се очертава дълъг ден на придвижване през много държави.



Денят обещава да е много топъл. Половин час след старта правим кратка отбивка в дясно за да качим поредният страничен път. Качваме се бързо и оставяме малка следа за присъствието си и тук. Ще я намерите ли ?



Над нас пътят продължава покрай езеро и решаваме да продължим още малко по него.



Когато се връщаме на главният път, даваме газ за да наваксаме малката ни забежка. Караме в ниското около половин час след което отново потегляме по склоновете, нагоре и още нагоре.



Високо над долината отново става интересно. За мое голямо съжаление снегът все повече си отива под формата красиви водопади.



На един от завоите изпреварвам групата и тръгвам колкото мога по-бързо нагоре. Искам да си открадна няколко минути време за да мога да направя някое култово фото.



Надявам се да ми се получава и затова го правя отново



По някой от склоновете все още има скиори. Даже са повече от мотористите. Разхождаме се и зяпаме моторите и снимаме околните върхове. Около нас има и доста дами в готини кожени екипи…
Интересна история е как обсъждахме ботушите, и не само, в една мацка. Докато нашите викат аз им правя забележка да са по-тихи.
-   А, тука няма кой да ни разбере – получавам отговор на забележката си.
Малко по-късно докато се движихме из паркинга, мацката ни заговори на чист Български… е, понякога човек трябва да е по-смирен и умерен в коментарите си Така след новото ни познанство, усмихнати продължаваме към следващото предизвикателство.





Когато тръгваме обратно към долините, гледката макар да сме виждали подобна не веднъж ни кара да спрем отново.



Пътят отново е не много широк и без каквито и да било обезопасяване. Има някаква красива лудост да караш по такива места. За кратки моменти отивам с мотора до самият край на пътя и гърдите ми се изпълват с адреналин.





Влизам в известен курорт и веднага забелязвам друга Ямаха спряна на тротоара. Спирам да огледам отблизо.



На следващата отбивка, Денислав се диви на друго двуколесно.



Колкото повече напредва деня, толкова по-горещо става. Температурите надхвърлят 40 градуса и правят пътуването доста силово. За нещастие трябва да чакаме по светофари заради ремонти на пътя. Ако тях ги няма има строителни машини и кал. Е, тъкмо си помислих че тук ремонти не правят  



Въпреки негативните ситуации, не пропускаме да се насладим на всичко интересно което се появява около нас.



На една отбивка докато търсим по навигацията място за зареждане (тук не се срещат много бензиностанции) чужденец на мотор пита дали знаем къде има гориво. Казвам му да кара след мен и така с голяма група тръгваме да катерим серпентините през някакво село. След като зареждаме си пожелаваме лек път и се разделяме. Слънцето е високо и с момчетата решаваме да си намерим място за обяд.



След като пълним търбусите някой си отделят време за почивка на хубава сянка…



…докато други звънят по телефониите



Пътуването след това продължава редувайки нагоре и после надолу. Ремонтите продължиха да ни съпътстват и да създават ситуации за топлинен удар



Час по-късно вече катерим подстъпите към друг известен проход в Алпите. Един от любимите, разположен на границата между 3 държави и с гръмко име ни посрещна слънчев Санбернард.



Вальо отиде за стикер, аз търсих къде да залепя нашият.



Навсякъде около нас изобилства от дървени кучета и огромни Мърмоти.



Габровеца решава да се снима със всичките. Добре че взех повече лента та да мога да му угодя



Когато му омръзва да позира сяда до моторите и отмаря докато всички се нагласят да тръгваме.



Проходът продължава покрай езера и побелели върхове. Нагоре караме всеки за себе си, спирайки да се радваме на прекрасната гледка.






Достигаме малко езеро и очите ми веднага са в маси където се виждам как пия кафенце. Изправям се на мотора за да се направя пред обектива на Денислав.



Всички са доволни и съгласни с идеята.



Времето за почивка и ободряващото кафе свършват работа. Докато поръчвам виждам че на бара има безброй различни и всякакви модели шапки. Разбрал че за местните това е обичай, веднага се разделям с ТДМската си шапка. Е, сега ще е точно там където и е мястото-в Алпите.
 


Опитва се да вали но резултатът е просто красив и ободряващ. Тук на високо температурата е направо приказна в сравнение с адските жеги на моменти днес. Рекордът за цялото пътуване е точно 40.6 градуса.



Не ни се тръгва но трябва да се спускаме и да търсим място за сън. Няма да можем да излезем от Швейцария и ще се наложи да спим тук. Обличаме се, взимаме си довиждане с планината и тръгваме.



Минавайки покрай град Мартигни, се сещам че мястото ми е познато. След малко лутане намирам  къмпинг който тъкмо затваря. Питам хората дали можем да се настаним, и когато ми кимат положително им казвам че сме трима и питам каква е цената. Обявяват ми цена от 21 франка.
-   Фор евритинг? –питам ги аз имайки предвид за 3мата.
Момичето кима одобрително и сделката е сключена. При опит да платя ми се казва че вече е късно и трябва утре.  Настаняваме се а аз имам желание за разходка и бира. Вальо иска да почива, за това с Денислав взимаме по един душ и тръгваме из града.



Градчето е кипро, мъничко и красиво. Има чешмички от които тече студена водица. Като няма бира и това върши работа.



Улиците са почти пусти. Няма работещи магазини, типично само разни заведения. Докато питаме минаващ покрай нас човек къде можем да намерим магазин, улицата се оглушава от гърмящи ауспуси.



Странни превозни средства има в това градче. Наслаждаваме се на интересни мотоциклите и разни екзотични возила.



Зяпайки по коли и витрини, неусетно ставаме жертви на пътуващи джебчии.



Не след дълго стигаме гарата където има магазин който ще ни свърши работа. Взимаме студена бира и шоколад с червено кръстче, и обратно в къмпинга.



Няма по голям кеф в това време освен бира с приятели. Докато хапваме си бъбрим че къмпинга е хубав и много евтин. Тогава навлизаме в задълбочени размисли и аз отивам до рецепцията да видя има ли някакви табели. След лутане и нагаждане, си изясняваме че по-скоро обявената от 21 франка цена е за човек… Е, няма как да им оставим 120 лева за парче трева и кофа с вода, на тази цена мога да ни настаня в хотел. След единодушно гласуване, решихме да оставим обявената ни първоначално цена, и рано да се изнесем от къмпинга. Това ще е и черното петно на това пътуване… Жалко, винаги съм знаел че не ми е нужно кой знае какво езиково ниво за елементарно общуване, но сега леко се издъних



Днес изминахме само 286 километра, но момчетата са толкова уморени че без време заспиват. Решихме да не разпъваме палатки за да не се лутаме утре. Аз си взимам бирата и отивам на игрището където има осветление. Придърпвам една маса и стол и започвам да чертая утрешният ден…

[Веселин Куршумов (Ротко)]

ДЕН ТРИНАДЕСЕТИ – Близо до водата





За никого няма да е ново кой става първи. Не се мотая много и вдигам и останалите. Днес трябва да сме бързи



Оставяме парите на чистачката, излизаме от града, и в 7.30 продължаваме напред. Пореден ремонт на пътя ни отбива по различни от предначертаните пътища. Спираме до малко магазинче да си купим за хапване, но безумните цени ни оставят само с един прескъп хляб – 3.20 франка. Отбиваме от главният път и влизаме дълбоко в планината за да достигнем един внушителен водоем. По пътя си харесваме сладко местенце на което да закусим.



Закуска сред природата и прясно сварено кафе-на това му казвам аз евала.



След приятното похапване се изправяме пред дилемата как да изпреварим автобус който едвам се движи по път с една лента и стотици завой. Докато решаваме задачата, в далечината се появява и собственика на планината-истински исполин !



На височина 285 метра, това е най -високата гравитационна язовирна стена в света, петият най-висок язовир и най-високият язовир в Европа . По-близо до него вече можем да се снимаме с това чудо на човешката упоритост и желание за напредък. Габровеца застава зад обектива.





Продължаваме още няколкостотин метра и спираме на специален паркинг за мотори. Ето, тук трябва да дойдат нашите оправляващи смотаняци. Стената е превърната в истинска атракция освен че язовирът захранва четири електроцентрали с обща инсталирана мощност до 2 069 MW.



Има уреден музей който разказва за историята на съоръжението от началото на изграждането му.  Гранде Диксанс  е най-голямото езеро над 2000 м в Алпите. При максимален капацитет той съдържа приблизително 400 000 000 m 3 вода с дълбочина до 284 m.





 
До колкото съм наясно, стената е най-голямата бетонна плоскост в света. Качваме се на лифта и потегляме към стената. Билетът е 10 франка, и си струва да се спести само ако някой позволи да се качим по пътят нагоре…



Стената е умопомрачителна както и да я погледнеш



Язовира също. Този цвят на водата... Макар да не е пълен до горе, е страшно като си помисля колко е дълбок, колко е тъмно и студено там долу.



А стената, колко е широка стената горе. За дължината и нищо няма да казвам-край нямаше. Като погледнеш надолу, всичко е като фигурки на детски конструктор.





Докато се разхождаме покрай него, стигаме до тунел който изчезва навътре в планината. Веднага ми се иска да беше разрешен за мотор…





И въпреки страха, друго си е на ръба…



Навсякъде е пълно с различни табла, схеми, снимки на съоръжението, история. Не стига че не е спрян достъпът на хора до тук, ами е улеснен и направен приятен. Сещам се как навремето карах по стената на Антонивановци и стигах в основата на Цанков камък. Сега дори на Кърджали не пускат да отидеш до стената нещастниците мръсни.













До музея имаше някакво съоръжение за пречистване на вода. Не се поколебах и пих. Хареса ми и си попълних запасите. Колкото и да е странно, аз ви нося от вкъщи шише с филтър от активен въглен. Така мога да наливам вода от всякъде и да пия без да се притеснявам. Проблеми със стомаха са неприятни по време на път ! Да, има вода навсякъде, но ако пресметнете колко пари харчим за нея, ще видите нещата през моите очи. Такова пътуване изисква сериозни разходи, за това всеки спестен е само от помощ.



Тръгваме точно когато започват да идват посетителите. Вече нищо не ни задържа в тази държава, видяхме всичко което можеше да видим за толкова малко време.



В това време Радо търси инженерни решения как да направи най-безболезнено изправянето на кулата в Пиза…


 

Слизаме в долината и продължаваме по протокол. Точно в най-големите спираме за пазаруване в Лидъл. После правим посещение в местен мото магазин. Всичко има, заредено е но не ни харесват обявените цени.





Отново на път и високо в планината влизаме в Италия. През следващите няколко часа не схващам в коя държава сме докато преминаваме постоянно ту на територията на едната ту на другата.





И днес по пътя срещаме интересни персони и странните им возила.





Някой ден ако не ме държат краката, ей в такава кола искам да ме возят. Интересно бе и това Харли което има 3 калъфа за очила  на стъклото



Отпочинали и заредени положително продължаваме .



Жегата започва да става нетърпима като вчера. Обяд отдавна мина, и затова когато ни се мярва отбивка спираме за 15 минути да похапнем.



Малко по-късно идва времето за следобедното кафе. Признавам си че барманката ще запомня като най-красивата жена в това пътуване. Е, и нея знам къде да я намеря



Зареждаме с гориво и правим хипер скок във времето. Докато гледам картата решавам че можем да спестим време а и ще направим пътуването по-красиво. Намираме се в пристанищен град и ще прекосим езерото с ферибот…



Намираме пристана, взимаме си билети, и докато чакаме ферито, ядем бързо сладолед.



Билета е 7.80евро, но спестява много километри така че сме на далавера.





Докато говоря по телефона бия камбаната.



Харесва ми.



Лесно стигаме до следващото езеро на което смятаме и да останем и нощуваме. Оставям колегите ми да чакат на пътя и започвам да проверявам един по един всички къмпинги по крайбрежието. Когато ми допада мястото и цената отивам да доведа групата. По чакълестият път, мотора се пука да носи но усещането е приятно и давам още газ. Докато плащам виждам бирата в хладилните витрини но, на цена която не ме кефи. Паля мотора и намирам магазинче с готино деде зад щанда. Ухилени до уши и двамата се здрависваме и финализираме сделката при която се разделям с поредният магнит но получавам бира достатъчно за вечерта и на чудна цена. Прибирам всичко в пазвата под голямото яке и обратно до брега където ни е мястото.
Миг след това сме при водата с бири в ръце.





Краката във водата и наздраве. Заслужено можем да отдъхнем и починем. После дрехите се свалят и можем да се потопим в чистите и топли води на езерото Лугано.



Днес изминахме 327 километра. Нощувката тук ни е 10 евро на човек и мястото е страхотно !  Доволен съм от деня и мога да заспя уморен и спокоен. Сладки сънища ви пожелавам.