YAMAHA TDM БЪЛГАРИЯ > Пътеписи
АЛПИ 2017 - 4 приятели, безброй проходи и над 7000 километр
Веселин Куршумов (Ротко):
Когато за първи път бях там останах изумен от невероятната красота и величественост на тази планина. Впечатлих се от всеки следващ завой, от спиращите дъха гледки, от реките, снега, от огромните скални исполини и безкрайната свобода която това място ми дава. Радвах се на другите като мен, колоездачи или мотористи, търсачи на това неописуемо изживяване наречено простичко – Алпи.
Тогава дори не предполагах че Алпите така ще завладеят съзнанието ми, че ще се пристрастя към тях и няма да спирам да мечтая да се връщам отново и отново там.
Докато пишех първият си пътепис за тях знаех че ще се върна отново някой ден там, а сега когато това се случи съм сигурен че няма да спра да го правя…
Този фото разказ е за тези от вас които са били там - за да се върнат отново в спомените си. Той е и за онези които никога не са били - за да запали в тях желанието да отидат. Да пътуваш значи да живееш, поживейте мъничко чрез мен приятели.
ДЕН ПЪРВИ – Закъсняваме
Всичко е като по учебник. Учебник който съм разлиствал много пъти и всеки следващ ми изглежда като първи…Не, не че съм толкова лош ученик, просто всеки път еуфорията ме превръща в първокласник. Успах се. Случва ми се понякога. Ставам бързо, обличам се почти през глава. Няма време за кафе както го мислех. Взимам си довиждане с Женя и тичам надолу по стълбите сякаш някой ме гони. Паля моторът малко преди 4 сутринта и тихо се отправям към мястото на срещата. Приятелите ми са вече там. По стар обичай спирам, слизам от мотора и прегръщам Вальо – стар познат от минали наши пътувания. Следва Радо който е нова звезда в екипа ни тази година. Докато в приповдигнато настроение си говорим се оказва че Радо е забравил документите си и трябва да се върне до вкъщи. Пътуването ни тъкмо започва и това не е толкова страшно. Пием кафе докато го чакаме и кроим планове за следващите дни. Не мога да повярвам че времето което толкова много очаквахме вече дойде. Идва и Радо. Тръгваме към София където имаме среща с Денислав някъде около хотел Плиска.
Пристигаме малко след уговореният час и всичко се повтаря. Ухилени до уши големи мъже се прегръщат говорейки шумно сякаш не са се виждали от години.
Залепяме стикерите които Валката направи за нас по слюдите си. През следващите 16 дни всичко ще е – Алпи 2017.
След кратката пауза тръгваме през града към границата. Някъде през безкрайните светофари и кръстовища Вальо ми дава знак че моторът му нещо не върви. Спираме на крайпътна бензиностанция и търсим причината. След сваляне и качване на свещи всичко приключва, също толкова внезапно и необяснимо както се появи.
Бързо изминаваме отсечката до границата където зареждаме за последно на родна земя.
После зареждаме и в Сърбия.
Спираме от време навреме за кратки почивки в скучното препускане по магистралите. Първоначалният план за спиране през 250 км за зареждане не работи добре и правим и няколко кратки почивки заради отегчителното да не кажа ужасно пъплене по магистралата. Винаги съм мразил тази част от пътуването но няма как хем да стигнем бързо хем да е интересно. Таксите в Сърбия са съответно 3,50 евро до Белград и 1,5 от там до границата.
Редуваме отбивки след отбивки на които почиваме или хапваме набързо по нещо. Само аз успявам да ям докато почивам…
Караме така и през Хърватска. Тук харчим 10,5 евро за магистрални такси. Навлизайки в Словения се смъкваме от магистралата и започваме да гоним малките пътища. Смея да твърдя че тук е едно от най-красивите местенца на които съм карал. Малки пътчета които криволичат бързо из красивата природа и се гонят с реки в опияняващи нюанси на синьото и зеленото. До тук с агонизиращото придвижване, започва забавлението.
Губим малко време но както ще разбера по нататък, нито един ден няма да минем това което бях планувал първоначално… В късният следобед поддавам на натиска и решаваме че няма да гоним Италия и днес ще спим около Любляна. Започваме да се оглеждаме за хотелчета и спирам за да проверяваме какви са цените. Тази година за нощувките ще се грижим аз и Радо. Накрая след като установяваме че не ни харесват цените тук откриваме къмпинг където можем да пренощуваме.
Нищо особено, но на една от най-високите цени на които ще спим-14.5 евро на човек. Все пак къмпинга е уреден от всякъде, огромен и с много посетители, много дори и за това време на годината. Иначе мястото е живописно и се намира точно на брега на река Сава.
Днес изминахме по-малко от колкото очаквах-1101 км. Разпъвам палатката и паля мотора за да потърся от някъде бира. Няма работещи магазини. Няма. Тук вечер работят само ресторанти и кръчми. Е, нямам избор. Влизам в местен бар и се уговарям за 4 бири, като уверявам че ще им върна бутилките за да ми дадат бирата. Плащам висока цена за удоволствието да отпия глътка местно пиво, но нищо не може да се сравни с 4 бира в ръката на добри приятели. Наздраве. Вечеряме на масата и се забавляваме обсъждайки моменти от деня и плановете за утре. Разтребваме когато приключим и малко по-малко се ориентираме към леглата. Уморени отиваме всеки в своите сънища…
Веселин Куршумов (Ротко):
ДЕН ВТОРИ - Добре дошли
Ставам рано и съвсем не съм първият който се е събудил.
Утрото е свежо и приятно хладно. Няма комари макар да сме край реката и смея да твърдя че спахме добре. Е, някой все още спят и не искат да стават :)
Уговорили сме се да тръгваме в 8 и се надявам, това че Радо още се излежава няма да ме провокира да викам още първият ден. Ставам винаги в 6 за да имам достатъчно време да събера бавно и спокойно всичко, да се измия и приготвя за да тръгнем в уреченият час. Сега идва ред на кафето, закуската и последващото събиране на масата.
Малко по-малко всичко си влиза в ритъм и може би няма да закъснеем, много.
Стягам се първи и отивам с мотора до кръчмата от снощи за да върна бутилките както съм обещал. После чакам групата пред къмпинга и проверявам трасето което съм подготвил за днес. В 8.10 леко въздишам и си намирам занимание по мотора. Днес е денят в който ще влезем в Доломити и е първият момент в който ще се докоснем до планината. Габровеца чака с мен но не дава признаци на притеснение каквито имам аз.
В 8.20 вече съм мъничко ядосан. Тръгваме с половин час закъснение, и благодарение на пътя около мен бързо забравям и се предавам в ръцете на емоцията и забавлението.
Планините в Словения са много красиви и също има какво да покажат. За жалост нямаме толкова време колкото ни се иска, и просто търсим най-прякото трасе за нашата планина.
Въпреки всичко не пропускаме каквото и да е било край пътя за да се забавляваме и правим снимки. Не пропускаме и момента да се докоснем и до момичетата които ни задяват по пътя.
Неочаквано зад поредният завой се открива езеро с чуден цвят. Веднага спирам за да му се порадваме за мъничко. През следващите 2 седмици ще видим безброй реки и езера във всички възможни цветове които някой може да си помисли че може да има.
Радвам се че до мен имам верни приятели, с които може да изживееш всеки един такъв момент от едно пътуване.
Надморското равнище започва да се променя и плавно навлизаме в планините. За обяд съм планирал разкошен ресторант но за целта трябва да спрем и да напазаруваме някъде. В поредното градче се отклонявам от пътя и тръгвам по табелите към магазина. Оставам при моторите а другите отиват да напазаруват.
Не се бавим много и подкарваме обратно по трасето. Не след дълго влизаме в първият тунел който изкачва пътят към езерото Саурис.
На високото излизаме само двамата с Денислав и спираме за да изчакаме другите.
Слизам от мотора за да се насладя на страхотната гледка.
Другите двама от групата се бавят и това връща спомените от сутринта. С Денислав минаваме по стената ( каква емоция е да караш по язовирна стена – нещо което неразбираемо защо в България малко по-малко става забранено ) и спираме в едно уширение където ще почиваме и обядваме. Когато пристигат и останалите настроението ми се връща бързо, и подканям всички да се настанят на дългата блок маса с най-невероятната гледка в региона.
Още няколко снимки и потегляме напред . Караме където може, спираме когато видим нещо.
Понякога се получава страхотно. Когато спреш да видиш и снимаш нещо, снимаш и приятелят си който профучава край теб. После когато го догониш се оказва че той е спрял някъде и ти връща жеста. Това дава скорост на придвижването и много снимки на които си в движение.
Когато си на такова място като Доломити и знаеш че не можеш да си всеки ден тук, е много трудно да решиш дали да караш и да се наслаждаваш на трасето, или да се возиш и да съзерцаваш страхотните гледки около теб.
Знам че снимките не дават усещането което реално бихте почувствали когато сте там, но въпреки това ще ви покажа колкото мога повече от тази приказка.
Пътищата са направени за каране ! Виражите са правилни, завоите идеални и единственото което се иска е да даваш газ.
Върховно удоволствие за сетивата което пожелавам от сърце на всички !
В следобедните минаваме през емблематично градче за региона и спираме за хубаво Италианско кафе.
Ама сме едни позьори :)
Винаги има кой да застане и зад и пред обектива.
А материал има на където и да погледнеш.
След Кортина идват и едни от най-емблематичните проходи на Доломити.
Не пропускаме и да оставим стикери от 8 рожден ден на ТДМ България.
Уникални места за един моторист ! Имам хиляди снимки които искам да ви покажа.
Навсякъде е безкрайно красиво ! На всяка спирка се радваме като малки деца на посрещането което ни устройва планината. Макар да съм бил веднъж тук, се радвам на всичко сякаш ми е за първи път. Също като мен и останалите реагират супер развълнувано на всяка следваща картина, която природата рисува сякаш специално за нас.
Просто убийствено усещане ! Доломити са невероятно красиви, и потвърждават за пореден път че ще са винаги част от пътуването за което мечтая.
Времето минава толкова бързо когато ти се иска да спре. Ориентираме се към по-ниските части на планината и откриваме Camping Marmolada в сърцето на град Каназей. По това време на сезона тук няма почти никой, и можем да си изберем което място си харесаме за да нощуваме. Една от причините за пътуване в началото на Юни е точно това – малък трафик на мотористи, и лесен и евтин достъп до места за нощувка. Веднъж настанени някой се захващат с неприятни задължения :)
В това време аз отивам за бира…
И тук по това време няма отворен магазин от който да си купя бира. Жалко е, че пак трябва да пазарувам от някое заведение. Оглеждам се за някое по-простичко :) и изваждам големият портфейл…
Цената на бирата е 4 евро, за сметка на това е и малка. Взимам няколко бутилки и се връщам в къмпинга. За нощувка тук е 11 евро на човек и къмпинга е супер ! Взимам си едно душче, и сядам да пробвам сглобяемата маса на Радо. Инженерът е надминал себе си като е изработил маса която денем разглобява и крие в куфара си, а вечер разгъва и монтира на страничните куфари на Вальо. Уверявам ви, масата е достатъчно голяма за всички ни. Така има място за храна, питиета и сладки приказки. Днес изминахме 400 км. което е почти добре. Въпреки всичко режа от маршрута за да се опитаме да влезем в първоначалният график. Утре също ще се напънем и ще трябва да променя трасето. В Доломити е много красиво и затова ще заспя доволен и усмихнат…
Веселин Куршумов (Ротко):
ДЕН ТРЕТИ – Доломити = СУПЕР
Няма по-красиво събуждане от това !
Да гледаш величието на тези планини, а пред погледът ти да стой нетърпелив любимият мотор който ще те отведе по-късно сред тях. Малко след мен стават и останалите. Радо има навикът да се излежава, а аз не пропускам да го подканям да става. Когато идва време за закуска откарвам най-мързеливите до масата.
След това прибираме каквото е останало, и потегляме по пътят нагоре.
Следват същите красиви и непрестанни завой по които карахме и вчера. Планината е невероятна !!!
За съжаление денят не започва както си мечтаех, и се налага да спрем защото не можем да продължим напред.
Пътят е затворен за ремонт. Връщаме се обратно и решаваме да заредим, хем да мога да променя и намеря друг път за да продължим. Докато пълним, всички се шегуваме с Вальо че само на него му зареждат мотора а ние трябва да се обслужваме сами. В последствие се оказа че това удоволствие се заплаща с по-висока цена на горивото…
Това ще ни е за урок и повече ще внимаваме на коя колонка спираме и кой иска да зареди моторите ни. С пълни резервоари и готови за предстоящото се понасяме нагоре по склоновете на това райско място. Еуфорията бързо се връща и ме кара да крещя в каската си от щастие. Тогава осъзнавам че всъщност аз не карам мотор, аз летя…
Опитваме се да караме бързо като се гоним по завоите. Тъкмо като си повярваме че можем, някой групичка ни изпреварва и ни показва че все още само се возим.
На върха, където са самите проходи, всички ставаме отново като малки деца и не можем да се нарадваме.
Не мога да ви покажа всичките няколко хиляди снимки, а и да го сторя пак няма да е достатъчно.
Докато пиша за пореден път сам себе си убеждавам, колко много обичам тази планина.
Както съм споменавал не веднъж, по тези места ще видите голяма навалица от мотористи и колоездачи. Някой от проходите редовно взимат участие в колоездачните обиколки на Италия и Франция, и е добре да съобразявате плановете си за идване тук с предстоящи спортни събития.
Дори и да няма такива, колоездачите по пътя са почти колкото мотористите. Въпреки че сме извън големият сезон, както казва Радо толкова мотори и по мото съборите не е виждал…
Мотори има всякакви, дори такива по които и аз успявам да се загледам.
Между проходите спирам от време навреме ако видя нещо интересно край пътя, но след това съжалявам че съм спрял. Като отявлен мрънкач започвам да се ядосвам когато започнем да се мотаем много. Уж спираме за снимка, а някой започват да се разсъбличат. Тъкмо си мисля да тръгваме и друг извади нещо за ядене. Така 5 минутка за снимка се превръща в 20 минутна почивка… Когато започна да налагам мнение бивам упрекван че не позволявам на групата да се наслади на гледката. Жалко, че всички бяхме на едно мнение когато показвах трасето и залагах целите а сега са на различно. Тук е момента да предупредя всеки който тръгва на такова мащабно пътуване, да прецени много внимателно какво очаква да види и с кого иска да кара ! Иначе може да се окаже в ситуацията в която бяхме ние. В момент като този решаваме че е време за обяд и намирам място край пътя където да отдъхнем за половин час и да хапнем докато променям трасето, отново.
Въпреки моментите на повишаване на тон, групата е в отлично настроение и всичко е наред ! Нормално е, големи момчета да си мерят…моторите. След обяд зачестяваме спиранията – горещо е и групата се нуждае от почивки. Докато едни търсят сянката и разпускат, други оставят ТДМски следи след себе си.
Новият асфалт и жегата погаждат лоша шега на някой от моторите – за малко да паднат поради потъване на стъпенката в настилката !?! Поемаме пак на горе в планината където времето е доста по-приятно.
Малките проходи просто пропускаме. На големите спираме за снимки и да поразгледаме. Докато другите почиват аз събирам камъни :)
Или следя за поставянето на отличителните ни знаци навсякъде.
Освен изящно реставрирани бижута…
…тук ще видим и най-новите тенденции в туристическите мотоциклети.
Слизайки отново в ниското, групата минава през известното курортно градче Моена.
Спираме на самият център на града за да пием по кафе и да прегледам отново трасето.
Плановете са да хванем някой по-бърз път и да стигнем до Лаго ди Гарда където да спим тази вечер. След като идва кафето се чудя дали да го пия или да го гледам :) Ем го поръчах дълго…
Докато бъбрим на висок глас, от масата до нас ни заговаря Македонката Биба . Оказва се че работи тук и е силно учудена и щастлива че вижда Българи в този регион – навсякъде сме рядкост брат.
Почерпва ни с кафето а ние и оставаме магнитче от БГ за спомен. Това е иновация която реших да пробвам тази година а другите много я харесаха. Така домакините ни при които спим, или интересните хора които срещаме по пътя си биват изненадвани с този малък жест. Биба ни връща, като ни купува и тя магнити от Моена, но ние я затапваме с помощта на Радо и бутилка вино която той взима от местен магазин. Така след сериозна обмяна на смях и подаръци, трудно поемаме по оставащият за деня път.
Движим се възможно най-бързо като се опитваме да не нарушаваме установените правила за скорост в Италия. Слънцето слиза ниско зад планините и открива друга гледна точка на всичко под нас.
След дълго каране спираме в Рива дел Гарда и се настаняваме в къмпинг Европа. И днес успяхме да изминем 400 км.
Цената на човек е 12 евро. Разпъваме палатките точно до входа и след като отскачаме за бира и храна до Лидъл, решаваме да обърнем внимание и на езерото.
Почти сигурно е че това е мястото където всички ние оставихме част от себе си. Невероятно място! Изключително населено, все едно сме Август месец на Слънчака :) Ние също влизаме във водата.
Габровеца, на когото всичко му до колене, учудено гледа олимпийският ми опит в плуването.
Водата е приятна, чудна за къпане. Като се стъмни си взехме по душче и седнахме да вечеряме. После оставихме Вальо да спи а ние решихме да разгледаме крайбрежието и да се потопим в живота на местните.
Пихме по някой и друга бира, посетихме местна Pasticceria по поръка на приятел, и докато облизвахме сладко сладоледа, на дълго и широко обсъдихме всички жени в радиус от няколко километра :) Заредени с розови емоции се прибрахме в къмпинга и кой където му е палатката. Навих си часовника за 6 и заспах с мисли за следващият ден.
Веселин Куршумов (Ротко):
ДЕН ЧЕТВЪРТИ – Дивото, новото и старата любов Гавия
Утрото е хладно и чисто. Диша се лесно приятно. Докато правя кафе се опитвам тихо да вдигам останалите защото къмпинга още спи.
С топлината и аромата в чашата ми идва и апетита. Денислав и Радо отиват на сутрешна разходка, а аз сгъвам филийка с лютеница и пастет и проверявам трасето за днес.
Водата в езерото е невероятно чиста и пълна с живот. Лебеди и патици плуват и се разхождат по брега необезпокоявани, докато рибите плуват ненормално близко и спокойно. Моменти като този карат Радо да изпада в мигове на умопомрачение и лудост.
Давам магнит на хората които ни посрещнаха предната вечер, прибирам всичките зарядни които съм пръснал по околните контакти и тръгвам да търся туристите. Срещат ме почти в средата на препълненият до пръсване къмпинг. При подканите ми да побързат получавам подобаващи жестове.
Когато всички са привършили с прибирането и хапването, аз съм готов с трасето и като по чудо можем да тръгнем навреме напред.
Групата поема по непознати за никого пътища които съм проверил по моята стара карта и един уникален сайт за всички любители на планинските пътища.
http://www.dangerousroads.org/
Пътят причудливо лакатуши покрай езерото като непрестанно се крие в безброй тунели в които има отбивки за населените места край водата. До Лаго ди Идро стигаме лесно и отбиваме от пътя за да стигнем в ниското до самия бряг. Паркираме моторите докато се радваме на други туристи които тъкмо си правят кафе.
Не ни отнема много време за да решим и ние да се възползваме от хубаво Италианско кафе. Въпреки това отделяме минутка и за фотосесия край водата.
Докато минавам през заведението си взимам днешната преса. Всички знаят колко много държа да съм информиран на местно ниво докато пътувам.
Новините са добри и обещаващи. Такава е и гледката наоколо !
Успях да запечатам и местен ерген който учтиво ми позира до своята лодка :)
Загубили достатъчно време подкараваме след група девойки на мотори. За мое съжаление карат бавно и ние ги изпреварваме. Докато минавам покрай водачът им виждам че те завиват по лош път който рязко тръгва да катери денивелация. Не ми отне много да осъзная че това беше пътят който исках да караме и ние… Става въпрос за тесни и необезопасени почти забравени военни проходи по които исках да минем. Бързо прецених че така или иначе сме доста назад от първоначалният график, Радо се тормози по такива трасета а и има още много тепърва какво да видим. В движение промених и заложих нов път който не ме разочарова. С отлична настилка и изключително тесен ! Няма по-тесен път по който да съм карал. Изключително красив, бърз и опасен заради лошата видимост на завойте където не могат да се разминат 2 мотора!!!
На билото спираме за мъничко и после потегляме надолу. Навлизайки в поредното село, и изскачайки от завоя едва успяваме да спрем пред изведнъж изникналото препятствие.
Не съм очаквал това да се случи в държава като тази. Не мога да отреагирам освен да снимам и да се моля да не ме помъкнат със себе си. След като говедата ни подминават, на зиг заг избягвайки Европейските им акита, продължаваме напред по трасето.
По обяд спираме в един парк за отдих по пътя. Убиват ме тези! Такъв размах, такава красота навсякъде. Имат си шезлонги пръснати из ливадите, край приятният ромон на реката и с гледка към онези красоти за които тези 2 седмици живеем… Безброй алеи, пейки, маси за пикник и чешми с ледена вода. В нищото, извън града…
Опустошаваме по някоя консерва, подновяваме запасите си от вода и поемаме към емблематичната Гавия.
Един от най-дивите проходи на Италианските Алпи. Горещо препоръчвам на всеки който смята да идва по тези земи. Красив, и същевременно много опасен заради липсата на обезопасяване и твърде тесните участъци.
Въпреки лошата настилка на моменти, Гавия е уникален проход !
Тук е един от моментите в който прекаляваме и снимаме колкото можем и от където можем.
Щастлив съм ! Безкрайно щастлив ! Няма значение нито времето, нито моментните ми неразбирателства с някой от групата. Викам, крещя от щастие…
На върха е пусто в сравнение с предният път в който бяхме тук.
Радо пак се вдетинява когато спира до нас. Определено наличието на сняг прави емоцията луда.
За жалост той не е достатъчно, много повече очаквания имах.
Тук е момента да посъветвам всеки който иска да гази Алпите да пътува Юни месец. Времето е добро заради по-малкият трафик и липсата на много високи температури. Освен това нощувките са на по-ниски цени и въпреки че има много мотори, все пак карате спокойно. За сравнение Август месец трафикът по по-известните трасета е толкова натоварен, че няма да можете да се насладите на карането.
Снимаме с 2 камери, 4 фотоапарата и 3 телефона :) Дано не ни свърши лентата.
След като напълних джобовете с камъни, а Габровеца огледа дали има свободно място за да сложим стикер…
…беше време за запечатване на всички нас на това място. Мисля че и преди съм сядал на тази пейка.
Екипираме се и един по един се изнасяме докато ту тук, ту там спираме за още малко спомени.
На път към Бормио има езеро което по това време на годината обикновено е замръзнало.
Страхотно място за почивка, снимки или просто за да останете няколко минути омагьосан от заобикалящата ви приказка.
Когато слизаме в ниското спираме за покупки в местен магазин. За мое съжаление, ще трябва да нощуваме тук защото след Стелвио пътят ни влиза в Швейцария а там е доста скъпо. Въпреки това имам идея за каране в околността докато още е светло. След като се забавиха достатъчно в магазина, приятелите ми излизат наполовина.
- Къде е Денислав?
- А, купува си сладолед :)
Нищо ми няма, няма да се ядосвам. Тръгваме покрай реката за да ги заведа до къмпинга където Радо много по-лесно от мен бързо урежда нещата.
- Момчета, да покараме още малко?
Цъ, никой не ми угажда на акъла. Да сме си разпънели, да си говорим, да си починем…
- Братче-казва Денислав-ако не ми беше показал къмпинга щях да карам навсякъде след теб, ама сега…
Стискам зъби, усмихвам се и потеглям.
Докато напускам къмпинга си повтарям как не мога да се сърдя на другите и трябва да оставя всеки да се наслади по своему на това пътуване. Е, аз съм дошъл да карам.
Отправям се към Ливиньо, където мисля да премина през още няколко прохода. Преди това обаче, ще се разходя до един язовир. Пътят изглежда обещаващ.
Обратни завой и никакъв трафик, не просто обещаващо, вълнуващо е.
Интересно става и когато настилката става малко не като за мен. В такива моменти най-ми е жал че съм прекалено натоварен за да се забавлявам. Е, ще давам газ колкото мога :)
Моторът поднася повече от колкото ми се иска и се налага бързо да прехапя устни и успокоя духът си. До Язовира стигам с нормално темпо и сам. Жалко е че няма на кой да разкажа колко ми е хубаво.
Надувам музиката в каската, и викайки по-силно от нея се връщам по тесният път почти до изходната точка. Тук джипиеса ми дава че трябва да мина по някакъв друг път… Интересно ми е да видя.
Отново тесен път който този път е еднопосочен. Всички улички тук са много стръмни и еднопосочни. На моменти наклонът който трябва да спускам е притеснителен, особено ако накрая свършва с обратен завой който и с колело не бих могъл да взема…
Излизайки на главният път карам бавно и се оглеждам наоколо. Силно учуден оставам когато минавам някакъв граничен пункт. Никой не ме спира и затова продължавам. Спускайки се в градчето завивам наляво и потеглям към границата със Швейцария. Тук има чуден проход който ще си остане само мой.
Видимостта е до безкрай. Надявам се няма полицай с камера в региона и решавам да се насладя на момента. Сам на пътя ТДМа ми показва че може…
Уникално е да летиш по тези завой. Отварям визьора и пускам вятъра при мен. Студеният Алпийски въздух ме кара да дишам с пълни гърди.
Минавам границата и се спускам в ниското след което тръгвам обратно нагоре за да навия още малко километраж днес. Лаком съм, а това прави резервоарът ми празен.
Надявам се в тази област горивото да не е много скъпо. Щом спирам до колонката виждам че бензиностанцията е от онези в които пъхаш банкноти в колонката. Мразя ги. Когато сме всичките горе долу се напасваме, но сам се зарежда трудно-или не можеш да напълниш догоре, или не можеш да събереш всичко…
До колонката оставам в потрес. Гледам и не вярвам на очите си. Цената на горивото е под 1 Евро… Габровеца ще умре от яд :)
След като пълня до горе ( жалко че не съм с кола сега ) тръгвам обратно към къмпинга. На пропускателният пункт този път има полицай който проверява. Спирам и го питам къде се намирам. Оказва се че Ливиньо е Италиански град но цялата местност около него е безмитна зона…
Когато се прибирам в къмпинга, Радо почти е приключил с готвенето.
Докато дразня Денислав с цената на горивото разпъвам палатката си ( 30 секунди ) и сядам да вечерям с останалите.
Равносметката за деня е 394 километра като последните 130 навъртях сам. Е, тази вечер съм на фанта и ракия ама пак се ядва. Когато другите си лягат аз отивам под душа за са заспя доволен и къпан след това. Сладки сънища.
Веселин Куршумов (Ротко):
ДЕН ПЕТИ – Стелвио 2 пъти, после през Швейцария до езерото Комо
Утрото е освежаващо и хладно. Денят обещава да е хубав и аз все още не знам колко дъжд ще има днес, колко ще съм мокър и колко ще се ядосвам…
Докато чакам кафето да стане, се забавлявам гледайки как Габровеца се облича опитвайки се да не падне. Тази година Денислав все едно е най-близо до мен. Макар да се мотка понякога и той, сякаш като мен иска повече и повече от колкото времето ни позволява.
Събираме бързо днес и навреме внимателно заради мократа трева се изнасяме тихо от къмпинга. Като казвам тихо, относно говоря за моя милост и обичаните ми Ремусчета. Предупреден за по-строгите правила тук, сутрин монтирам заглушителите на ауспусите и карам така за да не се набивам много на очи. Въпреки това на излизане от Бормио не видях ярко оранжевата камера и минах малко не добре край нея – още чакам да не ми дойде честитка :)
Преди големият тунел под Стелвио спираме за да се порадваме н гледката.
Не случайно това е един от най емблематичните проходи на Алпите като цяло.
Пътят не става за скоростно каране заради десетките и само обратни завой, но е удивително място задължително присъстващо когато се планира трип до тук.
По платното ярко личаха надписите от преминалото преди не много дни Джиро ди Италия.
Пристигаме на върха по различно време всички заради честите ни спирания кой където завари. Признавам си липсата ни на координация на моменти е ужасяваща, особено когато горе не се намираме. Не разбрах защо не успяхме да спрем един до друг до табелата и да се разберем че всеки има примерно 30 минути да прави каквото си иска.
Въпреки това се радвам за мен и за другарите ми защото знам какво е чувството вътре в мен и какво е усещането да сме тук.
ТДМ частта от нашето подразделение все пак се движи заедно.
После тръгваме да проверим колко високо можем да се качим и така откриваме Радо, снега и най-високата точка тук
.
НА 2780 определено е забавно но аз исках повече…
В това време Валката като коза решил да се покатери до върхът който е най-близо. В началото леко се подразних че ще се замотка, но истинският гняв настъпи чак след като се прибрахме в България и видях снимките които е направил отгоре.
С 65 метра по-високо от нас той е видял пътят който аз не открих и така пропуснахме да качим моторите си на височина над 3000 метра. Няма много места в Алпите на които да минеш тази важна граница за моторите ни. Високите пътища обикновено са лоши и непригодни за тежките машини, а и по това време на годината все още отрупани със сняг. Стелвио е единственото място на което можете не много трудно да се качите до 3100 метра. На снимката ако имате такива амбиции, можете да видите как идеално чист път се вие от първият паркинг нагоре към нищото… Докато го търсих по-рано аз стигнах до писта и си помислих че още е рано и го ползват за ски. Това ще остане едно от най-големите ми разочарования тази година.
След като се събрахме и в силно приповдигнато настроение, застанахме за снимка до знамето.
Последваха разходки из павилионите за сувенири с луди по моему цени. Събрали повече от достатъчно щастие, тръгнахме в посока надолу. Миналият път тук се разделихме с групата, и аз слязох от там от където се качихме. За мен предстоящото бе ново.
Тесен и с много обратни завой-казах го вече. Истинско щастие, пак и отново ! Докато си на мотора се преоткривам, сякаш съм дете което тепърва прохожда. Не мога да намеря думи с които да ви опиша как се чувствам на тези снимки мамка му.
Когато стигаме в ниското решаваме че няма смисъл да слизаме повече. ОБРАТНИТЕ ЗАВОЙ СВЪРШИХА, ВЕЧЕ НЕ Е ИНТЕРЕСНО :)
Тръгвайки обратно нагоре започва да ръми. Не е опасно защото асфалта тук е точно какъвто трябва. Когато катеря е невероятен кеф да карам. Както се казва пълно раздаване. Излизайки от завоя давам колкото газ има и крещя под звуците на музиката. МОТОРЪТ ВСЕ ЕДНО ТОВА Е ЧАКАЛ. Толкова всеотдайно сякаш се радва повече от мен…
Обратно горе не спираме защото дъждът се усилва. Малко след като започваме да се спускаме се отбиваме в дясно и поемаме към Швейцария. Дъждът се усилва и Радо заедно с Вальо спират да се обличат. Денислав ме поглежда и без коментар продължаваме напред като се разбираме да се чакаме в ниското. Вече вали по-силно и надеждите ни да спре се оказват подмокрени. Късно е за да се обличаме и просто караме. Когато слизаме от планината спираме на първият разклон за да изчакаме другите. Времето се движи но не минава. Лекият ветрец и мокрите дрехи ме карат да треперя. Чакаме дълго, много дълго преди да дойдат и останалите. Заедно продължаваме по трасето напред. Докато карам се усещам че другите не се виждат в огледалата ми. Спирам да чакам.
Минава доста време и решавам да се върна и да проверя какво се случва. След няколко завоя виждам двама от групата спрели край пътя. Вальо липсва. Бил спрял на мястото където предният път си загубил каската…
Мокър съм, студено ми е и вече съм изнервен за да се развикам. Някак си не мога да преглътна и това. Обръщам и без да давам обяснение тръгвам. Докато карам си мисля до колко съм прав. Всичко беше подробно обяснено няколко пъти, не веднъж. Разясних им как трасето е сериозно за толкова малко време и трябва да се напъваме. Все едно съм говорил на шапката си. Набивам спирачките и спирам за да чакам отново…
В най-старият зимен курорт на света влизаме цялата група.
Нямаме време за него и гледаме докато караме покрай езерото на Сейнт Мориц . Градчето е известно и с най-бавната железница в света. По старите релси построени още в началото на ерата на влаковете, се движи чуден експрес. През 291 моста и 91 тунела, влака преодолява разстоянието до град Цермат за над 7 часа… Спираме на местна бензиностанция за кафе, храна и гориво.
Дъждобраните се прибират, мокрите дрехи се сменят със сухи. Топлите напитки тук оправят настроението и отместват освен облаците в главата ми и тези над нас.
Когато всички в групата са готови, тръгваме леко и продължаваме да зяпаме из градчето. На изходът спираме за фото и продължаваме.
Следва друго красиво езеро и понеже трафикът е спокоен, решавам да направя няколко снимки в движение.
Карайки с колоната, виждам с крайчеца на окото си паркиран ТДМ и давам знак да спрем за малко.
Докато аз слагам значка в пликче на съединителя, останалите си правят снимки. Намазвам и аз.
Градският пейзаж отстъпва и склоновете на планината отново се връщат.
В моменти като този забравям за ядове и мокри дрехи.
Navigation
[0] Message Index
[#] Next page
Go to full version